Вързаха бохчите и денковете и разбраха колко е бил прав Руско чорбаджи — така, както бяха изоставили всичко излишно, пак понасяха толкова товар, че в колата с мъка щеше да се намери място за хората.
— А за дъжд? — попита бащата.
— Ами че нали ямурлуците…
— Остави, джанъм ямурлуците са за деня на каруцата, не можеш спа на земята и да чакаш само ямурлук да те опази от дъжда. И ако ти и Янка можете, децата…
Той излезе из града и след час се върна. Носеше, купено от някъде, едно голямо гърне восък. Накладе огън и в една харания стопи восъка, после взе от платното, осъдено на изоставяне, и захвана да го топи във восъка и да го простира да съхне.
— Нали разумявате, деца? — каза, като свърши и тази работа. — Бяно ще извие жилави пръчки над колата. Завали ли, ще връзвате туй платно и пет пари няма да давате за дъжда. Нощем пък ще си правите с него колиба, за да се подслонявате на сушина…
За Руско чорбаджи оставаше най-мъчното — да подпомогне изселниците с пари. Познаваше вече зет си, та прибягна до хитрина — не кой знае колко дълбока, но резултатна: върза в две кърпи по пет алтъна и ги подари на децата. Така Бяно нямаше накъде да шава…
Свършил всичко, Руско чорбаджи посвети времето, което оставаше до обед за да поиграе с внучето си — занимание най-приятно за всеки дядо, камо ли за такъв, който след малко ще се раздели с внучето си и никога повече не ще го види.
Яна призова семейството на прощалната трапеза и четиримата насядаха, а Бяно още се маеше някъде. Руско чорбаджи излезе да го потърси и с искрено смайване го видя да сече с брадва дворната порта. Отиде при него и го попита за причината.
— Сетне ще ти обясня — отговори му Бяно, улисан в работата си. — Сега помогни да сваля тази греда!
Свалиха я — беше горната, напречната. Бяно я взе на ръце и я пренесе в колата.
— Не можех да я оставя, тате. Ще надойдат тук разни турчуля, ще се разпищолят и ще безчинствуват из къщата и двора… Е, за другото както и да е. Но на тази греда… На тази греда беше обесен баща ми…
— Господи Саваоте! — не каза, а изстена Руско чорбаджи и се прекръсти. — Велик и страшен е споменът, който вземаш оттука, Бяно!… — Помълча така, във вцепенение някакво, после се обади отново: — Слушай — рече, — разгеле сме настрана от Яна. Кажи, имаш ли силях някакъв, пищов или пушка?
— За какво са ми? — учуди се зетят. — Ние няма да сме сами, оставени тъй, на произвола. Нас ще ни пази московската войска…
— Нали знаеш защо на вълка му е дебел вратът, чоджум? Бъди ти готов сам да се справиш, пък ако московците ви пазят — толкоз по-добре. — Руско чорбаджи го дръпна настрана до дувара и му даде пищов и две торбички — с барут и олово. — Пълен е — каза. — И не го показвай пред Янка. Нали знаеш, жените като видят оръжие…
… Един час по-късно Бянови се разделиха с него. Когато го изпращаха, всички имаха желание да покажат бодрост, макар и неискрена, но не успяха. Първа не се удържа Яна — разхлипа се и се хвърли върху гърдите на баща си. Сълзите й се предадоха на двамата мъже, после и на децата, макар че те не разбираха онова, което ставаше. И така с ридания се сбогуваха — сякаш не жалеха разлъка между живи хора, а всеки оплакваше кончината на другия.
Прибраха се в къщи и пустотата, останала незабелязана покрай шетнята около госта, сега изведнъж връхлетя върху тях. Нямаха какво да правят и, щат не щат, трябваше да седнат в опразнения дом и да скръстят ръце. Заедно със свързването на денковете сякаш бяха приключили с досегашния си живот, а пълното с неизвестности бъдеще още не беше започнало; в синора между своите два живота те се чувствуваха като сред мъртвило на някакво безкрайно голямо пепелище. Казваха по нещо, а се засрамваха от думите си, понеже си даваха сметка, че то е вече много пъти говорено; млъкнеха ли, страхът от утрешния ден и мъката на раздялата изпълзяваха от мрачината на кьошетата, плъзваха към тях, проникваха през кожите и се разливаха като пареща яд по жилите им.
И когато се похлопа на външната порта, двамата изпитаха искрено облекчение, защото щяха да се спасят от теготата на безнадеждната си самотност. А облекчението се превърна в изблик на радост, когато видяха, че влиза не кой да е, а Роман Алексеевич Корзухин.
Както винаги при идване, Корзухин ги прегърна и разцелува. По-рано това целуване — непривично за българите — им се виждаше прекалено, но вече бяха свикнали с него, а в ден като днешния то дори им се стори като светъл лъч в тъмнината.
— Охо, вие вече сте стегнали товарите! — каза руснакът; каза го така, че не се разбра дали с тази дума ги хвалеше или кореше. — Кога ще тръгвате?