— Вдругиден.
— Така научих и аз. И имах намерение да прескоча дотук утре, но се оказа, че моето тръгване ще изпревари вашето. Получи се заповед утре рано сутринта нашият полк да се вдигне от Карнобат и да се отправи към Бургас. Казват, ще ни товарят на кораби и — назад в Русия.
Те влязоха в одаята. Корзухин седна на онова столче, на което снощи и днес на обед бе седял Руско чорбаджи.
— Ще остана много малко — рече офицерът, сякаш да предвари обичайните въпроси за почерпване и слагане на трапеза. — Препусках тези петдесет версти, за да се сбогувам с вас, побратимите ми, и веднага хуквам пак назад. Още тази вечер трябва да съм в полка.
— Тези дни са някакво проклятие за нас — пресилено се усмихна Бяно Абаджи. — Прощаваме се с всичко и всекиго — с тези, които оставяме, и с другите, които поемат по нашия път.
Радостта някак си бързо и от само себе си угасна. Или по-скоро — заприлича на лодчица на корабокрушенец, загубена сред морето от печал.
От маншета на шинела си Корзухин извади някакво предварително написано листче и го подаде на Бяно.
— Запази го — каза. — Това е адресът ми.
— Какво значи адрес?
— Губерния, град, улица… Изобщо мястото, където живея. Моята къща. Нейната врата ще бъде винаги отворена за вас. Пък ако сте далече, пишете ми и върху писмото препишете съдържанието на това листче. То ще отведе писмото до мене.
— Нали и ти, и ние отиваме в едно и също царство? — попита Яна.
— Русия е голяма, много голяма, просто не зная как да ви я опиша. Когато в северните й краища ледовете са още нестопени, в южните жътвата е преминала; когато на източната й граница е пладне, на западната още не се е развиделило.
Бяно, който бе започнал да разчита адреса, вдигна глава.
— А Сибир? Къде в това царство е Сибир, побратиме?
Корзухин го стрелна с изненадани очи:
— Откъде си чувал за Сибир?
— Ваши солдати са заптисали капитан Мамарчев. И с него десетина другари. Между тези десетина е и Мавроди Коджакара, сигурно го помниш.
— Защо са ги задържали?
— Искали да вдигнат въстание за свобода.
— И са ги пратили в Сибир?
— Така научихме.
Светлото лице на Корзухин посърна, сините му очи, винаги със сянка на тиха необяснима скръб, съвсем угаснаха.
— Лошо място е Сибир — каза. — Необятно, едва-едва населено, студено. Но хората и там преживяват и се връщат. Особено когато са млади и силни като твоя приятел. — Той се облегна. Направи го прекалено бавно, за да не е целял да печели време. — Сега би трябвало да ти кажа, че ще сторя нещо, за да се отмени наказанието на вашите хора. Няма да го кажа, Бяно. Защото нямам такава власт, нито такива връзки, за да повлияя на големците, пък не искам да те лъжа с обещания, които не мога да изпълня. Ще ти кажа нещо съвсем друго. Да си заточеник в Сибир е тежко, но не е позорно. Много от най-добрите синове на моя народ са минали през там, са там или утре ще бъдат там. Вие ме познавате. Смятате ли ме човек, способен на долно, на позорно деяние?
— Да му отговоря ли аз, Бяно? — непривично се намеси Яна.
Мъжът потвърди само с кимване.
— С Бяно не една вечер сме си приказвали, че би ни се щяло синът ни един ден да прилича на тебе. Не по лице, тази прилика няма значение. Пожелаваме му да прилича на тебе по сърце и ум.
— Благодаря ви, приятели — затрогнато рече Корзухин. — Е, хубаво. Сега научете за мене нещо, което малцина знаят. Ако не беше една съвсем дребна случайност, сега аз нямаше да бъда тук, у вас и изобщо в българските земи, а щях да съм заточеник в Сибир. Вече пет години там са неколцина от най-добрите ми другари.
Бяно понечи да му зададе нови въпроси, но усети, че подробностите ще бъдат неприятни за побратима му. И обърна разговора:
— На листчето не пише нищо за войската, към която се числиш…
— Не, не пише. Това е адресът на родителската ми къща. Много неща в нашата войска ме разочароваха, отблъснаха ме. И като се приберем в родината, ще напусна. Стига ми службата, която имам зад гърба си. Ще се върна и ще се прибера у дома… Ако ме освободят, разбира се.
Но Яна не беше толкова деликатна:
— Щом в Московията е така, както Роман разправя, ние накъде сме затръгвали, Бяно?
— Между другото и затова съм дошъл, приятели. Да се сбогуваме и да ви поговоря за утрешната ви родина. За живота си в Русия помнете главно едно: каквото и да стане, както и — не дай боже! — да изпаднете, никога не се съгласявайте, разбирате ли, никога не се съгласявайте да се продадете крепостници на някой помешчик.
— Крепостници, помешчик… Какво значат тези думи, побратиме?
— Крепостниците са нещо като вашите чифлигари, помешчикът — чифликчия. Ще разберете всичко, когато отидете там. Вие само помнете, че никога не трябва да се съгласите да станете крепостници. Никога! Ако лошо потръгнат работите ви, вие винаги имате мене. Не можете да дойдете направо у нас. Такава е разпоредбата — трябва да се заселите там, където властта ви посочи. Но завъртят ли се работите към лошо, драснете ми само една дума и аз ще пристигна където и да се намирате и ще ви изведа от бедата.