— Благодарим ти, братко. Хубаво е човек да знае, че отива някъде, където все пак не е съвсем сам под слънцето.
— Опазите ли се от крепостничеството, иначе ще бъдете по-добре от тука. Все пак ще бъдете в по-напреднало царство…
Бяно отново го прекъсна:
— Днес все употребяваш думи, които не разбирам. Какво ще рече „по-напреднало царство“?
— Остави — махна с ръка Корзухин. — Това също ще го разберете сами. Никой няма да ви ненавижда, загдето сте от христовата вяра, езикът е почти същият, писмеността — и тя… И все пак…
— Какво „и все пак“?
— Помнете завѐта ми, приятели. Никога не се отказвайте от днешното си намерение да се преселите само временно, докато правдата възтържествува и по вашите земи. Никога не се отказвайте да се върнете.
— Думите ти ме плашат, Роман — тихо рече Яна. — Крие се в тях някаква неизказана заплаха…
— Няма заплаха — каза Корзухин. — Повтарям ви, в Русия ще бъдете по-добре, отколкото тука.
— А твоето „и все пак“? — попита Бяно.
— И все пак колкото и да сте добре, вие никога няма докрай да се почувствувате в своя родина. Като дърво без корен ще бъдете, както е всеки човек в чужда земя и сред чужд народ… пък бил той и най-братския по кръв и вяра.
— Знаеш ли — замислено прошепна Бяно, — хаджи Рифат веднъж ми казваше същото.
— Кой е хаджи Рифат?
— Не го познаваш. И жалко, че не го познаваш. Защото хаджи Рифат е най-добрият и най-мъдрият из турците. Говореше ми почти същото, което ми говориш ти сега. И една от техните поговорки ми казваше: „Таш еринде агърдър“. То ще рече: „Камъкът на мястото си тежи“.
— „Таш еринде агърдър“ — повтори бавно Корзухин. — Ще се потрудя да запомня тази поговорка.
Замълчаха. Бяно помисли, че Роман Алексеевич им е казал всичко, което си е бил намислил да каже, и че сега остава най-мъчното — сбогуването. Но се излъга. Корзухин, вперил очи в забравените и затова тлеещи главни в огнището, подхвърли полугласно:
— Знам, вие, българите, ни проклинате. Песен даже чух, песен с клетви… Няма защо да крия, мъчно ми е от тези клетви. Макар да признавам, че са справедливи. Голямо зло сторихме ние на българите, Бяно. Двойно по-голямо, защото е като удар с кинжал откъм гърба. Оставихме ви да повярвате, че сме ви донесли свободата, пък сега… — Той показа с ръка денковете и чувалите. — И утрешната нерадостна участ на изгнаници…
— Не си прав — по същия начин му отговори Бяно. — Вие наистина не ни донесохте желаната свобода, както бяхме повярвали. Но ти грешиш, вашето идване не беше съвсем безполезно.
— Защо? Какво добро ви донесе то?
— Ние научихме що е надежда. А то е велико благо. Да научиш роба да се надява, то е да го доведеш до средата на пътя към свободата.
Корзухин продължително премисли думите му и неопределено поклати глава. После се надигна от столчето си.
Беше дошъл часът и на тази раздяла.
11
Оставаше още една раздяла, може би най-гнетящата — с покойниците.
Още на утрото народът се събра в трите църкви — клуцохорската „Свети Никола“, малката новоселска „Света София“ и в двора на опожарената „Свети Димитър“. Свещениците отслужиха литургии, после от главните махали на Сливен се проточиха три тъжни процесии, за да се съединят в една при входа на гробищата. Никое погребение в града не бе събирало толкова народ, никое не бе предизвиквало такава всеобща покруса. Нямаше очи, в които да не напира влагата на сълзите, нямаше гръд, от която да не се откъснат горестни въздишки…
При гроба на Георги Силдаря Бяно Абаджи и Яна се срещнаха с Пею и Трънка. Плачеха и четиримата; Яна не познаваше свекъра си, но не оставаше безучастна към скръбта на своите най-близки. Двете жени приклекнаха да изчистят сухите листа от гроба. Рекоха на Трънка, наедряла от напреднала бременност, да остави тази грижа на снаха си, но тя така ги сряза, та никой не се осмели да я увещава по-нататък. После запалиха четири вощеници и ги забиха в подножието на потъмнелия и прояден от времето дървен кръст — там, където беше главата на покойника. Огледа се Бяно за свещеник, когото да повика за заупокойката. Не зърна свещеник, но остана поразен от изгледа на уж познатото му гробище — покрито бе то сега от истински човешки мравуняк. Цял един град се прощаваше със своите мъртви.