Тая година много заминаха през Бабадай сливенски жители и ямболски във Влахиъ, некой си в Бесарабиъ.
Хаосът от дим, викове и плачове е бил неописуем. Някои едва стигали до Балдарамския мост (на един час разстояние от Сливен) и се връщали назад…
1
Настъпи тринадесети април — чакаха този ден щяха да го запомнят…
2
Не можа да разбере дали се е събудил, па и не беше сигурен дали е заспивал тази нощ. Отвори широко очи. В стаята още цареше черен мрак, също и през наблажнената хартия на прозореца не проникваше никаква светлинка.
— Буден ли си? — прошепна Яна до него.
— Буден.
— Виковете ли те събудиха?
— Какви викове?
— Заслушай се.
Бяно наостри слух. И го побиха тръпки — тъмата над Сливен се раздираше от нечовешки вопли, на които пригласяше зловещо нареждане на оплаквачки. Ще речеш — във всяка къща имаше погребение…
— А ти? — попита Бяно. — Ти поспа ли? — Една неопределена въздишка беше единственият отговор. — Кое ли време е?
— Да беше ден като другите, щях да река — рано е.
— А днес?
Нова въздишка.
— Ти полежи още, ще има да се мориш днеска. Аз ще стана да стъкна огъня и да приготвя попара за децата. Ех…
След това „ех“ идеше „за последен път под този покрив…“ Жената го преглътна, но Бяно я разбра.
— И аз ще стана — рече той, като отмести чергата и се изправи. — Уж всичко ни е готово, пък нали знаеш…
Яна раздуха тлеещите въглени в огнището, прибави сухи съчки и скоро одаята се оживи от трепкащите отблясъци на лумналия огън. Бяно се облече набързо.
— Да не забравим да вземем няколко борини — каза. — Ще ни трябват из пътя.
— Не съм забравила. Мушнала съм едно снопче при паниците…
Говореха си спокойно и уж разумно, а съзнаваха, че всяка тяхна дума е една лъжа, която скриваше истинските чувства. Но, изглежда, скоро изчерпаха възможностите си да се заблуждават един друг по този начин, защото млъкнаха гузно и умът на всеки хукна подир собствените си мисли.
Изведнъж „хайвер-кеята“ на прозореца се обагри в пурпурно и оранжево. По калдъръма на улицата се разтрополяха подковани кундури, чуха се подвиквания.
— Ще изляза да видя какво става — каза Бяно уж със загриженост, пък в гласа му прозвуча облекчение. — Може някой да има нужда от помощ.
Още като се подаде на хаета и разбра — надолу по улицата към Машатлъка гореше къща и от нея ту лумваха дълги огнени езици, ту се разнасяше сгромолясване и тогава избухваше истински шадраван от искри. Бяно прекоси двора и излезе навън. Сотир Чамура, който живееше отсреща, стоеше насред улицата с ръце в дълбоките джобове на потурите, гледаше към пожара, ала не помръдваше.
— Какво гори?
— Къщата на Терзи Ноню — безизразно каза Чамура. — Сам я запалил. И други неколцина не са удържали тази нощ… — Той изреди няколко имена; от тях Бяно познаваше само Паскал хаджи Кутьов. — Нали разбираш, да не оставят имота си на гаджалите…
— Защо стоим така?
— Стой си! — обади се дрезгаво Сотир Чамура. — Бъди рахат, Сливен няма да пламне. Сега не ние — агаларите размърдват тежките си задници да гасят. — Той се изплю в краката си. — Какво, Бяно, събра ли гьочовете? Аз вече натоварих и подир малко тръгвам.
— Защо си се разбързал толкоз? Едва се развиделява над Карандила.
— Скъсваш ли с нещо — мъдро рече Чамура, — колкото по-малко го проточваш, толкоз по-леко е. Пък и няма да съм първият. Половината град вече се изниза към Сотиря…
Някъде отляво, откъм Ески Намазгях, долетя грозен писък — така може да изкрещи само човек, който е видял очи в очи собствената си смърт. Бяно понечи да хукне, но Сотир го улови, възпря го.
— Недей! В нощ като днешната не се опитвай да оправяш света.
— Но там някой умира!…
— Някой гаджалин ще да е изплатил греховете си. — Чамура сви рамене. — И той не е едничък днес. Минаха хора откъм Мангърската и Дели-Балта — и там някои катили са намерили своето.
— А ако има невинни?
— Няма невинни, Бяно Абаджи. Ако не плащат свои грехове, на баща си и на дядо си греховете плащат. Пак ще ти река като по-стар: не се мъчи да оправяш света, че ще обърнеш людската мъка срещу себе си. Стига ти теглото, което те чака занапред — тебе и челядта ти.
Бяно не отговори нищо и бавно тръгна надолу по улицата. Позапря се при пожара — гасяха го наистина само турци, докато Терзи Ноню стоеше отстрани с каменно лице, по което играеха светлините на пламъците. На Бяно хрумна да се отбие до Топракчиеви — пожарът беше през една къща до техния дюкян, — но се отказа, не беше сега време за гости. Прекоси Машатлъка и излезе на Чорбаджилар джамиси. Там отдясно наляво вече се точеше един почти непрекъснат поток от хора — неописуемо тъжен керван от каруци, ездачи, пешаци; вдовици или сиромаси носеха цялото си имущество в скромен вързоп на гърба, други водеха коли, натоварени с толкова денкове, че всеки миг заплашваха да се прекатурят… Керванът идеше откъм Клуцохор, сякаш людете от тази най-далечна махала се страхуваха да не бъдат изоставени от сливенци и новоселци, изнизваше се покрай конака и джамията и се загубваше към Татар мезар. И още по-нататък — където започваше неизвестното…