— Стори го само ако ти го искаш.
— Ти хубаво го каза одеве това, за истините. Познаваш ме, та не можеш се усъмни, че аз твърдо вярвам в правотата на моята истина. И затова дръзвам да поема върху съвестта си отговорността за това ново велико преселение, за обезлюдяването на най-свидния ми от всички български краища.
— Какво признание е това, хаджи Иване? Ти казваш неща, които всеки знае. И в които никой не се съмнява.
— Не бързай! — повторно вдигна ръка Селимински. — Аз твърдо вярвам, че днес моята истина е най-истинската. Но в безсънните нощи в сърцето ми се промъква съмнение. И тогава съвсем не съм така непоколебимо сигурен, че и утре тя пак ще бъде най-истинската.
Сега беше ред на Бяно да го изгледа дълго и настойчиво.
— Не си за завиждане. Навярно е безмерно терзание да бъдеш водач на народа си, а да не си сигурен в пътя, по който го водиш…
— Именно затова не спирам такива като тебе, които решават да останат. И още нещо ще направя — това пак го доверявам само на тебе! — за да облекча донякъде съвестта си, ако утре се окаже, че днес съм сгрешил. Реших да посветя останалия си живот на тези, които сега извеждам от земята на дедите им. Ще им служа, ще им помагам, ще облекчавам изгнаническите им страдалчества, ако е възможно — ще ги съветвам да се върнат.
— Не е лек кръстът, който си избрал за себе си…
Селимински се усмихна странно и неопределено вдигна рамене.
— Дали съдбата ще пожелае да се срещнем пак, Бяно? — Не дочака отговор и махна с ръка. — Глупав въпрос, захванал съм, знаеш, да изкуфявам. Ех, ако знаехме какво вещае съдбата за бъдното… — После попита: — Имаш ли оръжие?
— Имам. Ала не ми се вярва да ми потрябва.
— Лъжеш се. Аз вече зърнах шайки от Дебелата кория да се промъкват към града. Е какво, Бяно, да се прощаваме, а?
— Щом е дошло време…
— Или слушай, хайде да не се прощаваме! Прощават се хора, дето не вярват, че ще се срещнат пак. Пък ако не се простим, погледнеш, че сме измамили съдбата и тя кръстоса отново пътищата ни…
— Така да бъде, хаджи Иване!
Селимински спря върху него топлите си кафяви очи, после с усилие се откъсна, помаха с престорена веселост на Яна и децата, метна се върху коня си и без да се обръща, с гладък раван изчезна на изток.
Както го изпращаше със замъглени очи, Бяно усети някой да докосва рамото му. Извърна се стреснато. Привела се от денковете, Яна бе протегнала ръка и го милваше.
— Чух всичко, Бяно — каза му през радостни сълзи. — Благодаря ти!
— За какво има да ми благодариш? — попита той смаяно.
— Когато вие, мъжете, избирате и чертаете пътищата си, мислите не само за вас и семейството ви, а за още хиляда други неща, някои от които могат да се сбъднат чак след век. Ние, жените, сме другояче направени. Не виждаме по-далече от утрешния ден и от мъжа и децата.
— Но затуй пък бог ви е надарил със здрав смисъл…
Яна сякаш не го чу.
— И когато бяхме пред прага на неизвестното, исках ти да решаваш по мъжки, като за след век, а не да се влияеш от женските ми приумици. Благодаря ти, че реши това, което реши. Защото то отговаря и на моето неизречено желание…
Той вдигна ръка и улови нейната, доверчиво легнала върху рамото му.
4
Човешкият мравуняк продължаваше да пъпли и напира откъм Сливен, та за да не му пречи, Бяно не се върна по същия път, а свърна надясно, по обиколния, който водеше за града откъм Ново село. И каква разлика! Докато се намираха сякаш посред море от хора, тук, два хвърлея място настрана, беше пустош и мъртвило. Да изскочат отнякъде читаци, нито някой ще чуе виковете ти за помощ, нито ще се намери човек да се притече…
Незабелязано от Яна Бяно провери и запрегна пищова, премести и калъча си, наследен от баща му, на по-удобно в пояса, да е под ръка. Но, слава на бога, не стана нужда да ги вади, поне тук, на къра; без да срещнат жива душа, след три четвърти час те навлязоха в Ново село. Отдъхнаха си, но скоро разбраха, че това е било лъжовно успокоение — нямаше ги насреща им дружелюбните и приветливи новоселчани, не ги изгледаха с любопитни очи бабички, застанали с хурки и вретена по портите, не играеха рояци чуруликащи дечурлиги по улиците, дори дим не се мярваше над комините; Ново село ги посрещна безлюдно, залостените порти на високите дувари сякаш криеха запустели къщи, тръпки побиваха снагата на човека пред тази смразяваща пустота. Иванчо, достатъчно пораснал, за да възприема що-годе вярно света, се разплака от страх; Бяно, който с една ръка водеше воловете, а другата държеше върху дръжката на пищова, не се обърна, но чу как Яна с треперлив глас запя на децата и сетивата му подсказаха, че тя ги е прегърнала, както квачка прегръща с крила пиленцата си пред близка опасност.