Бяха дошли наблизо до църквата „Света София“, когато някъде до тях се разнесе сподавено повикване:
— Хей, хора, християни ли сте?
От една открехната протка някакъв непознат мъж, кажи-речи на Бянови години, им правеше знаци с калпака си.
— Добри християни сме — рече Бяно; не го търсеше, пък говореше полугласно — тъй става например, когато се приказва в божи храм.
— Помогнете, християни! — Непознатият направи няколко крачки към тях. — Заклевам ви във всички светии, помогнете! Жена ми ражда, мъките и вече захванаха, пък няма кой да я…
— Защо не повика някоя опитна баба да я…?
— Ти луд ли си, човече! — прекъсна го мъжът. — Тук няма жив човек, пък ти — баба!… И то опитна!…
— Какво можем помогна ние… — започна Бяно, но този път думата му пресече Яна:
— Не си прав, все ще помогнем! Не можем остави жената да… Е, ако не съм бабувала, раждала съм, знам какво е!
— Да те поживи бог, булка! — благослови я човекът и се поклони пред нея.
— Хубаво — каза Бяно. — Отваряй портата. Цялата, цялата порта, не мога да оставя колата вън. Как се казваш?
— Християнин съм — с предишната обърканост отговори мъжът, докато отваряше портата.
— Това го разбрах. За името ти те питам.
— Прости ме, приятелю, хептен се шашардисах вече. Иван ми е името, Иван Хитов. Козар и овчар съм, това е моят занаят.
— Тази къща не е ли на Златко чорбаджи?
— Негова е била, сега е наша. Зер жена ми Съба е чорбаджи Златкова унука. А ти? Ти кой си?
Бяно му каза.
Яна се смъкна от денковете, прекоси добре подредения двор и изчезна в къщата, някъде там, откъдето на равни промеждутъци долитаха стенания. Бяно свали от колата децата и те скоро се заиграха — колко им трябва на деца, за да забравят какво е извън този висок дувар и тази залостена порта! Разпрегна воловете и им даде да ядат, а сам приседна на ока, извади чибук и запуши. До него клекна Иван Хитов и също запали.
— Какъв ден, свети боже! Да ми се ражда дете, когато цял град е замязал на гробище…
— А турците? Турците какво правят?
— Безчинствуват, какво! Да не мислиш, че от пъзливост едва открехвах портата? От тях се пазех, бог да ги убие. Че още казаците бяха в града, тия, дето бяха охрана на нашите, а те, поганците, вече се смъкнаха от боазите и го удариха на грабеж и насилие. Тук, в Ново село, комай бастисаха две от всеки три къщи. А един комшия, Генчо Ичеренеца, ако си чувал за него, заклаха с цялата му челяд… Сега гачели шетат из другите, по-богатите махали.
Яна се показа на пруста (къщата беше построена на земята, без горен кат) и повика за нещо стопанина.
Остана най-сетне сам Бяно и се замисли. Не, това не беше мислене. Мозъкът му се напрягаше до последни сили, а в същност никаква свързана мисъл нямаше в него. Безредна вихрушка от картини, видени и невидени, напираха една през друга в него: достолепният начин, по който даскал хаджи Илия отиваше към изгнаничеството си; разбъркването на колите, когато онова нещастниче беше паднало под колелетата; изколването на Генчо Ичеренеца и семейството му; дивашката ягма на разните коджамюстеджебовци; зловещата пустота на новоселските улици… И свързани мисли проблясваха нарядко, ала неподредено и без никакъв повод. „Кой занапред ще учи децата ни? И хаджи Иван, и поп Шишко, и хаджи Илия — всички, всички заминаха…“ Или: „Дали изродите няма да се сетят, че в къщата на хаджи Рифат се крие християнка?“ Или още: „Трябва да прескоча до Трънкини. Както са в крайна къща…“ И още: „Бог да ме убие, ако не закова пак гредата над портата…“
Нечие докосване го стресна, извади го от вцепенението му. Беше Иван Хитов, който, ухилен до уши, му подаваше шише ракия.
— Какво?… Какво?…
— Как какво! — с несдържана радост му рече стопанинът. — Момче, разумява се.
Едва сега Бяно си даде сметка, че имаше вече доста време, откакто бе престанал да чува виковете и пъшканията откъм вътрешността на къщата. Видя и децата, заети лакомо да изтопяват последните капки на някаква гозба, с която ги бяха нахранили.
— Да е живо и здраво! — пожела. И преди да вдигне стъкленицата, сети се да попита: — Какво име ще носи?
— Панайот, така сме решили с булката.
— Да е жив и здрав Панайот! — повтори пожеланието си Бяно. — Чувал съм, че който се роди в ден на скръб и загуби, преживява във веселие и късмет. Наздраве! За Панайот Иванов Хитов!
Пиха, после повториха и потретиха. Ракията някак прекалено лесно се хлъзна в празния стомах на Бяно, после сгря тялото, но размъти главата му. И предишната му загриженост за прибирането до дома отчасти се поразсея.