— Още колко време ще е нужна жена ми тука?
— Питах я и аз — извинително рече младият баща. — Не било много, тъй каза. Да изкъпела и повиела детето, пък с останалото аз съм можел как да е да се справя, дорде намеря някоя жена да помага. Че то туй мъртвило няма да е вечно я!
— Ако довечера все още много вилнеят капасъзите, утре сутрин ще я доведа. Не знам как, но ще я доведа.
— Благодаря ти, Бяно Абаджи. Да е благословен бог, загдето те изпрати на пътя ми.
Не след дълго дойде и Яна и каза весело — хайде, сега можели да се прибират в къщи. Бяно едва сега осъзна, че пладне бе преминало и слънцето вече клонеше към Урум Тарла.
— Да ви съпроводя до в къщи, а, Бяно Абаджи? — попита го стопанинът, докато впрягаше воловете; попита го и беше готов да го направи, макар и да личеше, че ужасно му се ще да остане при жената и детенцето си.
Бяно, разбира се, отказа. И скоро напуснаха този дом, който, радостта бе избрала да споходи в такъв нерадостен ден.
Навън сега се усещаше промяна. Вече се мяркаха хора — любопитни глави надничаха от портите, възрастни турци шушукаха тук-там, по кьошетата, по-млади се подаваха от дюкяните си… Всички проследяваха с нескрито изумление колата на завръщащия се Бяно, устабашията на абаджиите, сякаш го виждаха да излиза от гроба. Никой не го обиди, ала и никой не рачи да му предложи закрилата си, докато се прибере. Бяно обаче беше благодарен и за това — стигаше му, че се чувствуваше между живи хора, а не сред пустиня.
Така без премеждие стигнаха те до дома на Силдаровците и скоро-скоро, пришпорвани от непреминалите си страхове, прибраха воловете и товарите от колата. Като направиха и това, Яна въздъхна облекчено:
— Сполай ти, Бяно… Сполай ти, че пак сме си у дома…
5
— Ще прескоча да навестя Трънкини — каза Бяно, като гузно избягваше погледа й.
— Сега? — изтръпна Яна. — Та кръвниците дебнат по кьошетата с ножове и шишанета в ръце… Луд ли си да излезеш?
— Трябва — рече късо Бяно. — Ето ти този пищов, запрегнат е. Вземи го, вземи го, за всеки случай… Залости портата зад мене. Ако се чука, не отваряй! Ще отвориш само ако чуеш гласа ми.
Бяно изчака на улицата, докато вратата се затвори зад гърба му, после не се опусна надолу към Аба пазар и Клуцохор, а виновно, като крадец, свърна точно в противоположната посока. Към Ески Намазгях…
Градът отново бе замрял. Временното съживяване се бе стопило едновременно с привечерието — в ден като днешния никой, българин или турчин, не смееше да замръкне вън от портата си.
На улицата, където беше хаджи Рифатовата къща, Бяно не срещна никого. Спусна се надолу към Двата аслана, после полека се върна по стъпките си — никого не зърна, никой не му се обади.
Изкачи се пак нагоре, поколеба се, пък с решителни стъпки се отправи към дома на стареца. Портата не беше заключена. Бяно я бутна, открехна я и влезе в двора. Посрещна го гробовно безмълвие, по-страшно от всякаква заплаха, облечена в плът и кръв. Той се пребори с порива си, който го подтикваше да се обърне и да побегне от този мъртвешки пуст дом. Стисна юмруци и бавно пристъпи към къщата. Но в подножието на стълбата, която водеше към хаета, отново спря — кой влиза в чужда къща, без да се обади?
С глас, който сам не позна, Бяно подвикна тихо:
— Има ли някой тук?
Предишната зловеща тишина беше единственият отговор.
— Дядо Хаджи, тук ли си?… — Мълчание. — Нехиря ханъм?… Божуро?…
Като стъпваше крадешком, той изкачи стълбите и…
И за малко не се препъна в тялото на хаджи Рифат, проснато по гръб сред локва съсирена кръв — въртопът, за който бе споменал старецът, бе споходил и неговата къща. Бяно се наведе. Смъртта бе дошла от изстрел право в сърцето. И толкова отблизо бе гръмнала злодейската ръка, че огънят на барута бе обгорил ризата на жертвата. Кой ли е могъл да посегне на добрия старец? И защо? Откъде се намери българин, който да има да отмъщава именно нему? Или някой се полакоми за дрипите на сиромаха? Безсмислено дело на заслепен злосторник ли бе тази смърт или…?
Бяно заобиколи смъртника, премина по хаета и надникна в ашодаята и в двете стаи. Пустош! Такава пустош, сякаш от хиляда години човешки дъх не бе сгрявал тези синкаво-бели стени, весел пламък не бе заигравал в това огнище, грижовна ръка не бе докосвала калайдисаните синии и сахани по лавиците.
Изведнъж — за пръв път! — Бяно помисли за онова, което би го очаквало, ако го откриеха тук, сам, в чужда къща и с този труп до стълбите: никаква земна сила не би го спасила от бесилото. Уплаши се и побърза към портата. Но когато слезе от хаета, неопределен звук, долетял откъм двора, го накара спре. Заслуша се. Да, чуваше се нещо, което можеше да бъде и плач, и котешко мяукане, и стенание, че и скърцане на несмазана врата. Измина седем-осем крачки нататък през двора и…