— Хайде добре дошъл — рече най-сетне войводата. Имаше звучен плътен глас; ще речеш — глас на псалт, не на хайдутин. — Да поседнем! — И когато всички насядаха: — Та бил си, казваш, син на Георги Силдаря? Ако е вярно, ще излезем чат-пат познати. Едно време, то беше преди десетина години, със Силдаря бяхме почти достове.
Манол не обърна внимание нито на доброжелателния тон, нито на думите за приятелството.
— Защо казваш „ако е вярно“, войводо?
— Защото си разправял, че си проводен от Стоян Шошов и че от него си научил лозинката ни.
— И така си е! — вметна обидчиво момъкът.
— Ако наистина си е така — продължи войводата, — бай Стоян щеше да ти каже лозинката, но… нямаше да забрави да ти даде и нишан…
— И друго ми се видя чапрашик, войводо — обади се Васил Пачата. — Първи път като даде знак, момчето веднага го повтори. Пък знаеш как сме се разбрали с нашите хора…
— А, това ли било! — ухили се Манол, пък бръкна в пояса си и извади вързана на четири кърпичка. — Анадолски тютюн, така ми поръча да ти кажа бай Стоян. Пусто да остане, забравил го бях…
Войводата пое кърпичката. Очите му смекчиха израза си, но въпреки това поклати укорно глава:
— Не се забравят такива работи, момче. Като имаш работа с люде от нашия занаят, нищо не трябва да забравяш. А онова повтаряне на знака?
Манол гузно наведе поглед; досрамя го да признае, че тогава, при Керемидената къшла, се бе уплашил. Генчо Вяранов се застъпи за него:
— Искало му се е по-скоро да стигне до нас, войводо. Я виж каква нощ е! За непривикнал чиляк…
— Добре, добре — съгласи се Къргов. — Разказвай сега, Маноле!
Манол не чака да го молят. Изслушаха го с гробовно мълчание. А когато замлъкна, тишината продължи още няколко минути. Накрая Генчо Къргов се засмя:
— Личи си, че си присъствувал на този разговор, Маноле. „Да не забравят поганците, че тук не живеят роби, а юнаци.“ Такова слово само Силдаря може да изрече. И никой друг не може го измисли. Пък Алтънлъ Стоян се сети за мене, а?
— И много те похвали, войводо.
Манол видя, че и тези страшни мъже се радваха на благата дума.
— Е, какво ще кажете, момчета?
— Работа тъкмо за нас, Генчо — изтърси веднага байрактарят.
Но Васил Пачата заклати глава:
— Скроим ли този кюлаф на Тахир ага, ще ни гони и няма да спре, дорде не ни види в трапа. Той невям още не ни е простил оная случка в Кортен…
Обадиха се и други. Едни настояваха за действие („Малко нещо ли е това, хазната да пипнем!“), по-предпазливите, Васил Пачата и Петко Кортенчето между тях, съветваха да се откажат („Ами ако Тахир ага е скроил двоен капан? Хитрец е той, не ни трябва на баир лозе!“)
— Работата е важна — рече по едно време Генчо Къргов. — Длъжни сме да чуем думата и на другите ни двама другари. — Той кимна на Колю Папареца: — Я иди повикай Цвятко и Димо Яламов.
Повикаха ги — те също бяха на стража някъде из околността. Димо Яламов, буйна глава из Габровските колиби, веднага препоръча да ударят хазната, но Цвятко Караджов се опъна:
— Ритам ви аз сербезлъците и юнашкото племе. Думи са това и празни масали, а моята кожица си е само една. Не съм тръгнал аз по пущинаците да продавам бабаитлъци, а…
Хайдутинът прекъсна някак си по средата. Мълчанието сякаш никога нямаше да свърши, така бе започнало да се струва на Манол, когато войводата най-сетне едва забележимо помръдна:
— И какво „а“, Цвятко? — попита сухо.
— Знаеш какво „а“ — отговори сопнато хайдутинът, но наведе очи към земята. — Бабаитлъкът е хубаво нещо, но гърло не храни.
— Е, какво — озъби се насреща му Генчо Вяранов, върви тогаз да храниш гърлото си, като бастисваш жени и деца. Зер само тогава няма опасност!…
— Не е до опасността. Знаеш ме, Генчо, не съм аз от пъзливите. Но като си излагам кожицата на читашки куршуми, искам да знам за какво го правя. Това е!
И пак млъкнаха. И зачакаха тежката дума на войводата.
— Така си е, Цвятко. Ще излагаш кожицата си на турски куршум, но не за някакви си там „юнаци“, а за твоя пай от ягмата. Спипаме ли хазната, ще я деля, както е било до днес. А сега, братя, да ставаме. Доста поприказвахме, а къде са Джендемите!
Всички настанаха и застягаха дрехи, цървули, оръжие. Всред общата шетня Манол приближи до войводата и жално-жално му се примоли:
— Войводо, нека и аз… Не искам пай от ягмата, само да…
Генчо Къргов го изгледа продължително, после изговори ясно:
— Разумява се, че ще дойдеш и ти. Но първо ще дадеш клетва, че ще се подчиняваш и че нищо не ще правиш на своя глава.
Манол се прекръсти не три, а тридесет пъти. И никога и не разбра, че съгласието на Генчо войвода не беше само от някакво милозливо благоволение, а защото — предпазлив до недоверчивост по душа и привичка — искаше той, вестоносецът, да е сред тях по време на битката. И да си получи заслуженото, ако се окаже предател…