— О, господи!… — простена гласно.
На земята пред него лежеше Божура. Мъртва. Лежеше ничком, напълно гола, дрехите й, разпокъсани, бяха разхвърлени наоколо. Тялото й щеше да бъде със съвършена мраморна белота, ако убийците не бяха направили с ножовете си три кръста — на челото, на гърдите и на корема, та засъхналата кръв и подаващите се от раната на корема вътрешности привнасяха към студената красота на снагата й цветовете и грозотата на насилието.
Беше време, когато Бяно, бе помислил, че ако види Божура мъртва, ще се повали като подкосен върху бездиханния й труп и там ще издъхне. Сега стоеше вцепенен, само две сълзи се откъснаха от очите и се търкулнаха по бузите му. Сетне се приведе, взе от земята един разпарцаливен фустан и покри тялото — срамуваше се от тази среща с Божурината голота. После извади ножа си и се залови да копае влажната пръст наблизо до трупа. И тогава до ушите му отново долетя онзи странен звук, който го беше довел дотук. Остави ножа и се заслуша. Протяжният неопределен звук долиташе от един шубрак на няколко крачки по-нататък. Бяно полека приближи и раздели клончетата на храста. Захвърлено на земята, там плачеше пеленаче…
Провря се в шубрака и с непохватни, но грижливи ръце извади детето, полюля го и му погука; сякаш усетило ласката и топлината на прегръдката, то се успокои и млъкна. Сега вече не беше трудно за Бяно да разбере какво се бе случило. Когато читаците са затропали по външната порта, Божура е грабнала детето си и с него в ръце е побягнала през двора. Но портата не е устояла. Тогава, верен на себе си, в името на човещината и на истинското Добро, хаджи Рифат се е опитал да прегради пътя на злодейците. Опитал се е и там е намерил гибелта си. Разбрала, че не може да спаси и детето, и себе си, жената го е захвърлила в гъстия храсталак, а сетне е тръгнала назад, срещу убийците си. И срещу смъртта…
Той остави повитото дете до себе си, взе отново ножа и продължи да рови пръстта. Изкопа плитък трап, положи в него вкочаненото тяло на Божура и с шепи зарина върху него изкопаната пръст, сетне нахвърли отгоре камъните и клоните, които му попаднаха под ръка — страхуваше се кучетата да не разровят гроба. Накрая взе отново детето на ръце, застана там, където под пръстта бяха краката на покойницата, и шепнешком прочете „Отче наш“.
Сторил и това, Бяно излезе на улицата и тихо затвори след себе си вратата на мъртвия дом.
6
По-късно тя щеше да се чуди сама на себе си — не как е запазила самообладание, а как изобщо е преживяла тази минута: съсечен от лявото рамо до десния хълбок, Пею се търкаля от едната й страна, от другата двегодишният Георги се валя, свит на кълбо, и реве до бога от болката на шамарите и ритниците, а по средата, тя, с този подут корем, не само не се строполява и не припада, а се зъби на кеседжиите и, поне външно, пет пари не дава, че — по всичко личи — ще бъде следващата жертва. Откъде бе почерпила тази нечовешка сила? На какво намери духът й да се опре, че да не рухне тя там, до погиналия пред очите й съпруг?
— Виж я ти, дивата котка — рече с нещо като уважение Коджа Мюстеджеб. — (Защото тайфата у Пеюви бяха именно Коджа Мюстеджеб и неговите хора.) — Не хленчи, а съска и вади нокти…
Трънка изпита някаква вътрешна нужда да донатрие мутрата му, пък след това да става, каквото ще.
— Не се е родил още гъжвалия — озъби се насреща му, — който ще изтръгне хленч от дъщерята на Георги Силдаря. Зер такива бабаити като вас Георги Силдаря е клал по десетмина наведнъж.
— Какво я оставяш да лае кучката бе, Мюстеджеб? — подхвърли Ружди Балабан, докато връзваше в една бохча награбеното от къщата. — Не виждаш ли, че не й се ще да се раздели от мъжа си?
— Кажи на това твое копеле да млъкне! — рече на Трънка друг от тайфата. — Проглуши ми ушите с квиченето си.
Но Коджа Мюстеджеб не дочака нейната намеса — нему бе хрумнала къде-къде по-находчива идея. Отиде до заровилото глава в земята дете, подложи крак под него и викна на жената:
— Дръж!
Замахна крак, а детето подхвръкна във въздуха. Трънка изрева, стори отчаян скок встрани и улови Георги, преди да падне и разбие глава в каменния плочник.
— Бре, курназ жена! — смая се онзи, който преди малко се оплакваше от „квиченето“ на малкия.
Мюстеджеб се изсмя и от дупката между зъбите му се разхвърчаха слюнки.