Скоро угасиха огъня и тръгнаха в редица по един на изток, където небето вече едва-едва просветляваше над планината.
Манол, отново втикнал пищова в пояса, също беше в редицата. Вървеше по петите на Димо Яламов, а по неговите стъпки крачеше вторият кортенлия в дружината — Радой Караколев.
10
Добри Желязков се събуди ядосан. Чарковете му за влачене на вълна, рожбата на ума и творбата на ръцете му, снощи се бяха развалили. Напразно Добри клеча почти цяла нощ край тях под мъждукащата светлина на борина и лоена лампа; дали поради умората или пък тя, повредата, бе твърде скрита, но той не успя да я открие. Мята се цялата нощ на менсофата и се събуди по-кисел и по-раздразнителен.
Стана рано, заедно с първите лъчи, които заиграха в хайвер-кеятите по прозорците на единствената стая на бащината му къща. („Хайвер-кеят“ по онова време наричаха наблажнената с мазнина хартия, опъната вместо стъкла на черчеветата.) Облече се набързо и нито хапна, нито оправи чергите на одъра, а се зарови в проклетите чаркове. Час ли човърка в тях, два ли — не можа да разбере, но повредата пак убягна из погледа му. Уж всичките телове, дъсчици и въжета бяха на мястото си, пък раздвижеше ли ги, дясната половина на чепкалото се разшавваше като луда, докато лявата изобщо не помръдваше.
Когато кръстът го заболя от навеждане, Добри се изправи, тегли една звучна благословия и излезе на двора да плисне няколко шепи вода на лицето си. Така стоеше той при мивника със запретнати до лактите ръкави и мокро лице, когато навън се почука и подранилият гост без да дочака покана, безцеремонно бутна портата и влезе в двора. Беше Евтим, синът на Димитраки чорбаджи — последният човек, когото Добри бе очаквал да види в дома си.
Дори и да не беше раздразнен от несполуката с чарковете, Добри Желязков пак щеше да се ядоса на това посещение. Той по природа си беше докачлив и със самочувствие, а всичко в неканения гостенин идеше наспроти характера му — нахалното влизане като в своя бащиния, прекалената натруфеност на облеклото, високомерната усмивка на широкото тантуресто лице.
— Добър ден, Добре — рече снизходително Евтим.
Добри взе пешкирчето, метнато на дървото до мивника, избърса лицето и ръцете си, закопча ризата и чак тогава отговори:
— Добър ден и на тебе, Евтиме.
Подаде ръка, а гостът я улови с края на пухкавите си пръсти.
Бяха почти връстници: Димитракиевият син се бе намерил по-малко от година преди сина на абаджията Желязко Фетисов и дотук свършваше приликата между двамата. Евтим се бе метнал на майка си — възнисък, топчест, ояден, прекомерно пълен за годините си, тъмнокос и тъмноок; Добри пък беше висок и жилест, без да е слаб, русоват и дълголик, с прав нос и рижави гъсти мустаци. И със сини очи, които — според случая — изглеждаха ту топли като лятно небе, ту студени като прясно излъскан челик. А за съдбата им — да не говорим: Евтим беше син на баща си и всички в Сливен, българи и турци, знаеха какво значи това; Добри беше самотник, още от дете останал кръгъл сирак и каквото беше постигнал, постигнал го беше само със собствените си ръце.
— Да поседнем тук. — Добри посочи простата пейка под черешата. — Вътре е тъмно и неуредено. Бекярска къща, знаеш.
Гайтанлиите потури на Евтим помирисаха неодяланата дъска на пейката и се погнусиха от нея. Собственикът им извади шарена кърпа, разстла я грижливо и седна върху нея. Кръвта удари слепоочията на Добри при това пренебрежение.
— Какво те води насам, Евтиме? Не съм те виждал из Ново село, а още по-малко — в сиромашки дом като моя.
— Проводи ме старият — каза Евтим. Каза го тъй, че думите в същност означаваха: „Не би ме видял и сега, ако старият не бе ме насилил да дойда.“ Иска да те види. Хайде, облечи се по-прилично и тръгвай с мене.
— Тъй ли? — с лека насмешка рече Добри. — Да се облека по-прилично и да тръгна, а? И защо толкоз бързане, ако мога да попитам?
Гостът извърна към него тесните цепки на очите си.
— Не ти ли стига това, че Димитраки чорбаджи те вика?
— Не стига, не стига, Евтиме. Към общината съм издължен, нямам да давам нищо. С баща ти алъш-вериш не помня да съм правил. Тогава за какво да ходя при Димитраки чорбаджи? Ако нещо съм му притрябвал, нека той да заповяда тука.
Изумени от отговора, очите на Евтим се разшириха и станаха кръгли като месечина при пълнолуние.
— Така ли да кажа на баща си?
— Така — ясно потвърди Добри Желязков. — Е, можеш да добавиш и едно „много здраве“ от мене.