Изненадан, Евтим постоя неподвижно, после рязко надигна пълното си тяло и без да се сбогува, се отправи към вратата. Догони го подвикването на Добри.
— Забрави си кърпата! Може да ти потрябва и за друга бедняшка къща…
Евтим не се върна, но и Добри не вдигна кърпата. И тя остана там, на пейката, чак до следния сливенски вятър…
От този ден започна враждата между Евтим Димитров и Добри Желязков; вражда, която продължи чак до смъртта на Добри, та и след нея.
Добри се върна при чепкалото и сега мигом откри повредата — една от пръчките на сглобеното от него дървено зъбчато колело се бе изметнала и на това място чарковете прескачаха. Да извади негодната пръчка и да постави нова беше работа за няколко минути. И след малко изобретеното от Добри устройство, станало причина за омразата на мнозина завистливи сливенски абаджии, отново заработи, като равномерно развлачваше сплъстената вълна и я превръщаше в пухкави повесма. Ала работата и сега не продължи дълго — ново похлопване на външната порта накара Добри да спре чарковете: завистници бяха пуснали слух, че Добревите чаркове щели „да им изядат хляба“, та той избягваше да ги показва и даже да говори за тях, криеше ги.
Излезе навън. Този път посетителят беше луничаво момче с дяволит поглед, което се представи за чирак на хаджи Михал хаджи Василов и после с учтиви думи обясни, че чорбаджията му кани Добри Желязков на гости — за запознанство и разговорка. И нека той, Добри Желязков, сам да определи кога ще му е удобно да посети чорбаджията.
Покана от хаджи Михал — това беше вече друга работа! Защото хаджи Михал — богатият, властният, достолепният — представляваше за Добри всичко онова, което той самият не беше и за което тайно мечтаеше да бъде. И сега същият този хаджи Михал не само канеше по нарочен човек двайсетгодишния абаджия от Ново село, но го канеше с ихтибар, както равен кани равен! Добри Желязков поразмисли малко и отговори: след един сахат време ще бъде при хаджията.
Изми се повторно, облече най-хубавите си дрехи, онези, сукнените, които слагаше само на Великден, извади от раклата и опаса копринения си червен пояс, после пътем се отби при Акиф берберина. И стегнат, излъскан, вонящ отдалече на ливанто, на уречения час похлопа на хаджи Михаловата порта.
Щом я прекрачи, гълчавата и суетата на човешката гмеж, дребните мисли и дребните тревоги, тънките сметки и тънките хитрувания останаха там, навън, и като че изобщо престанаха да съществуват. А тук, само на крачка от всекидневието, човек внезапно се озоваваше в един друг мир, спокоен, уравновесен, безметежен, по свой неповторим начин възвисен, в който всякаква хитрост или празнодумство биха прозвучали тъй нелепо, като глупешки смях в църква.
Добри за пръв път влизаше в дом на истински богаташ и всичко тук го порази. Най-напред дворът — той изобщо не бе подозирал, че в нагъсто застроения Сливен има такива просторни дворове. А този, хаджи Михаловият, смайваше не само с просторността си, но и с изумителния ред и чистотата в него. Равен калдъръм от дялан камък водеше към къщата в дъното, а наоколо — зеленко и лехи с толкова много цветя, че погледът се губеше и опиваше. После — къщата. Когато се занимаваше с караабаджилък, Добри бе ходил до Одрин, че и до Цариград, и там бе загубил сума време да зяпа отдалече сараите и дворците. Ала сараите бяха някак си студени, направени сякаш само за гледане, не и за живеене. Както се строят и разкрасяват джамии и черкви. А този дом — голям за къща и скромен за дворец — беше не само просторен и изящен, но и стоплен от диханието и дланите на живи хора.
Още неопомнил се от първоначалното омайване, Добри видя хаджи Михал да слиза от хаета и да се запътва към него. И се засрами. Засрами се от натруфеността на облеклото си, от червения пояс, от лъха на ливанто. Защото хаджи Михал бе в катадневни дрехи и наметнат с доста, поовехтяло джубе, но въпреки това от него — както винаги — струяха тежест и вътрешна сила. „Значи — рече си Добри — човек си е такъв, какъвто е, а не го прави дрехата.“ А той самият се бе подготвил да се покаже не какъвто беше, а какъвто искаше да го представи празничното му облекло…
— Та такъв бил той, прочутият Добри Желязков — усмихна се насреща му хаджи Михал, докато подаваше ръка.
— А, прочут! — смотолеви Добри и усети, че се изчервява. — Прочут сред новоселските фукари…
Хаджията го поведе нагоре към хаета.
— Аз не казвам думите даром, момче. Кажа ли нещо, то е истина, или… аз вярвам, че е истина.
Стигнаха до кьошка и се настаниха на миндерлъците. Добри, неочаквано и за самия него, се поотпусна: