— Този път само вярваш, че е истина, хаджи.
— Вярвам, че е истина и ще стане истина — каза убедено хаджи Михал, като прекара пръсти през рано посивялата си коса. — Животът ме научи да познавам хората и да виждам бъдното им. Твоето име ще се запомни и ще се повтаря, момче, много време след като всички ще са забравили… да речем мене, Хаджи Михал хаджи Василов…
Добри Желязков повторно се изчерви. Честолюбив за хиляда честолюбивци, неутолимо жаден за успехи (в представите му, каза се вече, те се приближаваха до днешното положение на хаджи Михал), той твърдо вярваше в звездата си и в своето бъдеще. И сега думите на домакина, изваждащи на показ най-съкровените му блянове, го накараха да се почувствува разголен. А при това хаджи Михал му вещаеше бъдеще, къде-къде по-голямо от неговото, на хаджията, настояще.
От неудобното положение го извади една слугиня. Тя пристъпи безшумно, постави на масичката пред тях чинийки с емиш, шанфъстък и стафиди и отправи въпросителен поглед към господаря си.
— Какво ще пиеш, Добре? Кафе? Или мастика? Имам чудесна мастика, хиоска…
Добри Желязков размисли бързо. Каза си: сигурно не е поканен тук, за да разменя похвали с домакина; а за другото, истинската цел на посещението, беше по-добре да е с бистра глава. И отговори:
— Каквото кажеш ти, хаджи. Но ако остане на мене, по̀ предпочитам кафето. — И се извини: — Аз съм абаджия човек, хаджи, и захвана ли от пладне с мастика…
Домакинът спря върху него дълбоките си сини очи и Добри с право помисли, че хаджията прочете истинските му мисли. Прочете ги, но нищо не каза, а само кимна на слугинята. И щом тя се отдалечи, подхвана:
— Ти си млад, Добре, невям често-често обикаляш чаршията и чуваш, каквото се приказва.
Този път Добри грешно го разбра:
— Чух, хаджи. Сабахлен заптиетата прибрали големия син на Георги Силдаря. — Стопанинът го изгледа бързо, с изненада. — Одеве го чух в берберницата на Акиф.
Мислите на хаджи Михал литнаха някъде настрана. За да ги прикрие, той взе от масичката няколко фъстъка, подкани с жест и госта. И после:
— За друго ми беше думата. Тази есен ще има незапомнено търсене на абата… — Той изчака, но Добри не го прекъсна. — Мълвата трябва да е стигнала и до Аба пазар…
Добри се усъмни — мигар това беше целта на поканата?
— Приказва се — отговори. — Разправят, султанът заповядал ново облекло за аскера. Излезе ли вярно, пак до нашата аба ще опрат.
— Вярно е. А туй означава, че иде време на големите търговци и на… големите абаджии. — Ново замълчаване. — Ти си млад, Добре, но чувам хубави думи за тебе. Истина ли е, че си измислил чаркове, дето заместват ръцете на десет, на сто души?
Погледите им се срещнаха. Такива погледи си разменят пехливаните, преди да вчепкат ръце. Хаджи Михал поклати глава:
— Не ме разбирай грешно. Няма в мене мисъл да те измамя, да си присвоя заслугата на ума и ръцете ти. Аз съм търговец и хич не смятам сега, на тези години, да се захващам с абаджилък. Работата е там, че ако е истина за чарковете, можем да сдружим усилията си и пара̀та, огромната пара̀, да остане у тебе, абаджията, и у нас, братята ми и мене, търговците. Не ще скрия и по-нататъшната си мисъл. Добре. Светът се изменя. Старото си отива и идва ново. Досега силата беше в ятагана — който държи ятагана, той направлява съдбините на света. Но начева да духа нов вятър. От ятагана силата се премества в пара̀та. Тъй става в Европата, такъв вятър ще задуха и в Турско.
— И затова ли?…
— Затова. Всеки иска да печели, да стане богат. Но сега работата става по-друга. И по-голяма. Утре не ще бъде важно дали хаджи Михал хаджи Василов е беден, а Добри Желязков — богат. Утре светът ще попита у кого е златото — у турчина или у християнина.
В своя стеснен кръгозор на абаджия Добри никога не бе гледал на нещата така широко. Сега, надзърнал на катадневните грижи за парите през очите на хаджията, той откри неподозирани дълбочини в бъдното. И се стъписа! Та и как да не се стъписа? То, неговото, беше все едно цял живот да си приемал света само дотам, докъдето го виждаш от Ново село, а сетне в един миг да го видиш от височината на Чаталка…
За втори път днес той бе спасен от слугинята. Тя пристъпи на кьошка с безшумните си стъпки и остави пред двамата мъже хубави чуждоземски филджани. Аромат на тежко етиопско кафе удари ноздрите на госта.
— Питаш ме направо и затова и аз ще ти отговоря направо, хаджи. — Добри бе успял да събере мислите си. — Наистина иде час на силните абаджии. И благодаря ти от сърце, че ме броиш между тях.
Като посегна за кафето си, Добри за миг срещна синия поглед на домакина и в него прочете леко разочарование. Обърка се — с какво бе предизвикал това разочарование? Нали говореше за същото, за което бе говорил и хаджията? Той продължи: