— Вярно, направих такива чаркове. Е, не заместват ръцете на десет или сто души — туй е преувеличение на празнодумците, но облекчават работата в разчепкването, най-пипкавото в абаджилъка.
Хаджията шумно сръбна няколко пъти от филджанчето си.
— Вадиш ли хубава нишка?
— Хубава! С нея излизам насреща на кой да е най-добър майстор абаджия.
— А излизат ли повече топове аба?
— Там е лошото, хаджи. Нишката добра, но топовете… — Добри показа ръцете си. — Топовете са пак, колкото изкарват тези…
Двамата почти едновременно оставиха филджаните. И твърде дълго не проговориха.
— Ще рече — наруши най-сетне мълчанието Михал, — Добри Желязков не е станал още Добри Желязков.
Това беше просто разсъждение и в него нямаше нито упрек, нито разочарование. Ала Добри усети как мечтите му, за минута започнали да изглеждат по-близки и по-осъществими, отново се отдалечават. И заговори разпалено:
— Не съди прибързано, хаджи. Добри Желязков може да не е още Добри Желязков, но той има сили и упорство да стане. Също тъй, както от шекерджийче по кафенетата и кюшетата стана уважаван абаджия. Но господ е свидлив на чудеса, хаджи. За да се чака от него чудо, не стига само един човек да се труди от тъмно до тъмно. За новото време, утрешното, което се чертае в думите ти, две ръце не са достатъчни. Не само тези, моите две, а които и да са други. Че за него, новото, трябва да се променя не само настоящето, но и онова, с което от столетия сме привикнали или поне примирили.
Какво се случи? Защо ръката на домакина, която нехайно се бе насочила към чинийката с емиш, рязко спря и някак си странно увисна над масичката? Защо хаджи Михал остро извърна глава, а светлите му очи сякаш искаха да надникнат направо в най-скритите кътчета на мозъка и сърцето на абаджията?
Измина повече от минута. После ръката на хаджията продължи към чинийката, а гласът му запита с привидно равнодушие, зад което прозираше любопитство, че даже и нещо повече от любопитство:
— И според тебе какво трябва да се променя така из основи?
Добри не се затрудни от отговора.
— Самата същина на работата, хаджи — каза с предишната разпаленост. — Какво ще стане, ако абаджията промени, да речем, само дебелината на вътъка, ако вместо желязно сърце сложи на совалката пиринчено или изобщо ако въведе някаква друга дяволия? Какво ще стане? Нищо. Или почти нищо. Ако дяволията е наистина дяволия, а не глупост, може най-много вместо двайсет, да захване да тъче двайсет и един топа. Това не е скъсване със старото, хаджи. Да скъсаш със старото, туй значи издъно да го промениш.
Младият абаджия спря да поеме дъх. Хаджи Михал, изглежда, лошо изтълкува замълчаването му, защото го подкани:
— Да, да, продължавай…
Добри се сепна, нещо в него се пречупи. Защото думите на домакина бяха любезни, но гласът му издаваше, че зад тази любезност вече нямаше никакъв интерес.
Абаджията продължи — сега повече отчаяно, отколкото разпалено:
— Дойде време — дошло е вече — да впрягаме в станове не нови ръце, хаджи, а акъл. Да, акъл трябва да работи от днес нататък, а не толкова…
Изгубило първоначалния си подтик, красноречието му бързо се пресуши и Добри прекъсна така, до средата. Хаджи Михал го почака да довърши, после кимна с разбиране:
— Прав си, Добре, сигурно си прав. Млад си ти, но си мислил над тия работи, пък и с чарковете си доказа, че наистина можеш да впрягаш акъл. Е, ако съм отгатнал добре думите ти, стига да имаш помощ, ти невям си готов да си изпиташ силите дали можеш впрегна акъла и в тъкането, пък и да провериш дали Добри Желязков е вече станал Добри Желязков…
Абаджията успя да потвърди само мълчаливо. А вътрешно се проклинаше за пресъхналото си гърло — винаги бе мечтал да каже на някой такъв като хаджи Михал каква чудо-работилница при Трийсетте кавака вижда той в трескавите си представи, пък ето сега, когато не „някой такъв“, а сам хаджи Михал го пита… Иди сетне да не се пукнеш!
— Добре, добре, разбирам те — продължи домакинът. — И може би наистина ще направим нещо. Ти размисли още, стъкми и една горе-долу сметка, пък ела пак да поприказваме. Ако ти тогава си тъй разумен, аз се надявам да убедя брата си да те подпомогнем.
Истина ли е? Възможно ли е да е истина? Мигар така се сбъдват сънищата? Или след малко ще се събуди в бедната си къщичка в Ново село? Не, това не! Не е сън — той седи на хаета над чудния двор и слуша думите на хаджи Михал хаджи Василов, тези думи, които може би напълно и завинаги ще преобразят живота му.