В този момент Бяно пристъпи до заптиетата и произнесе високо:
— Оставете човека, той е невинен. Аз ударих Февзи Балабан!…
12
Цялото тяло го сърбеше и повече от всичко — носа. Навремени му се чинеше, че ще полудее от сърбеж, но стискаше зъби и не помръдваше — войводата беше заповядал: „Ще лежите като умрели!“
… При Малкия Джендем дружината пристигна още по тъмно. Тук войводата избра по-притулено местенце, остави само един страж, а другите — и Манол заедно с тях — се натъркаляха един до друг и на часа заспаха. Трябва да не са спали повече от час време (на Силдаровия син се стори, че току-що бе затворил очи), защото когато стражът ги вдигна, в планината бе просветляло, но изгревът все още бе далече. Хапнаха по някой и друг залък, като не забравиха и младия гост, и Генчо Къргов се отдели от дружината — да избере най-сгодното място за пусия, тъй обясниха на Манол.
Докато го чакаха, Манол забеляза, че Колю Папареца — трийсетинагодишен плещест здравеняк с кръгло ухилено лице — час по час вади пунгията си, навира нос в нея и няколко пъти жадно вдъхва мириса на накълцаните тютюневи листа. Помисли, че хайдутинът няма огниво да запали, та му подаде своята торбичка, в която имаше кремък, прахан и чакмак. Всички прихнаха в луд смях, един само Генчо Вяранов, байрактарят, остана сериозен и с малко неодобрение към хиленето на хайдутите. И когато те се наситиха да се кискат, обясни на момъка:
— Туй е хайдушки закон, Маноле. Рано сутрин, преди слънцето да е изсушило росата, никому не е позволено да пуши. Защо ли? Защото росата попива тютюневия пушек и го залепя върху тревата. Мине ли сетне потеря, по мириса ще угади къде се е крила дружината. Ако не човек, куче непременно ще угади миризмата на тютюна. — Той хвърли сърдит поглед към другите. — Това е. Много е смешно, нали?
Така Манол, синът на Георги Силдаря, се срещна с онова, което, един ден щеше да бъде съдбовно за него: хайдушкия закон.
Войводата се върна от огледа си видимо доволен. Той проводи Петко Кортенчето (прочут с острия си поглед, така научи по-късно Манол) нагоре, срещу пътя за Котел, като подробно се уговори с него за знаците, които ще подава. После разстави пусията — Манол малко по-настрана и малко по-назад от другите — и заповяда да лежат като умрели, никой да не смее да помръдне. Оттогава — вече три, а според Манол триста часа — започна Маноловото изтезание.
Нечовешко мъчение беше — сякаш не сърбеж, а адски огън изгаряше снагата му. Но за никакво богатство на света Манол не би напуснал мястото си зад шубрака. Откога го виждаше в сънищата си тоя пълен с опасности, но волен хайдушки живот! В тези негови мечти нямаше глад, потери, дълги походи в планината, зъзнене под ледените капки на дъжда, кръв, насилие, жестокости; за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че в тях също така нито веднъж не се мярна и примамният звън на златните и сребърните монети, подрънкващи в обраните кесии. Те, мечтите му, винаги започваха и свършваха дотук: да лежи на пусия в Балкана с пръст на спусъка, да чувствува до себе си присъствието на войводата и другите хайдути от дружината и да знае, че след минута или час ще бъде времето на подвига, славата на който ще се разнесе на длъж и шир.
А в същност не се случи никакъв подвиг. Или по право: ако ограбването на хазната като събитие се равняваше на подвиг, то самите действия при ограбването бяха повече от делнични.
На няколко пъти откъм мястото, където бе застанал Петко Кортенчето, се разнесоха по два писъка на сойка — знак, че се задават хора, но не очакваната каруца на татарите.
И после… После сърцето на Манол едва-що не изхвръкна из гърдите — „сойката“ пропищя три пъти, малък промеждутък и отново три пъти: пощата пристигаше и с нея нямаше по-специална охрана извън обичайните двамина татари. Веднага след това се чу весел звън на каруца и един мъжки глас, продран от напъване и пресеклив от подскачането на колата, който безкрай повтаряше все един и същ припев на някаква песен:
„Не гюзел ханъм…“, въздишка и после пак: „Не гюзел ханъъъм…“
Сетне колата се зададе от отсрещния завой. Манол притаи дъх — великият ден настъпваше! Настъпваше някак си нелепо — с радостно дрънчене на колелата и с безгрижна песен, — но настъпваше! Момъкът удължи врат и надзърна иззад храсталака. Да, колата наближаваше и в нея наистина имаше само, двама татари. Единият, който караше конете, седеше отпред, пушеше с криво чибуче, а с лявата си ръка крепеше едновременно и дизгините, и три аршина дългата си пушка. Другият татарин лежеше в сандъка между чувалите и кожените харари, клатушкаше се заедно с тях и продължаваше да пее с цяло гърло за своята „колко хубава жена…“ Явно те самите не знаеха какъв е товарът в каруцата.