След малко цялата плячка бе разделена на четиринадесет купчинки, всяка по около три женски кривача. Хайдутите минаха един подир друг и си взеха по една купчинка. Подканен от войводата, също и Манол изсипа в джоба на потурите си своите алтъни и акчета. От празните харари Генчо Вяранов отряза три парчета кожа и на бърза ръка направи три малки торбички: в едната сложи двата пая на Алтънлъ Стоян войвода, в другите — пайовете на Стоян Шошов и Георги Силдаря. И върху чергата останаха само двете купчинки, които се полагаха на войводата.
— Какво си се замислил, адаш? — рече байрактарят. И защо не прибираш твоя кяр?
— Няма да взема тези пари — тихо произнесе Генчо Къргов.
— Няма да ги вземеш ли? — Всички го наобиколиха — Защо?
— Няма да ги, взема — повтори онзи. — И когато ни се случи път към Еленския или Габровския край, ще ги раздам на сиромасите.
— Аха! — произнесе неопределено някой.
— Алтънлъ Стоян войвода е получил куршум в гърдите, защото искал да обере хазната и да я раздаде на братята си християни. Нека да се знае, че Генчо Къргов войвода не по-малко от него милее за братя по вяра и род, за клети сиромаси. Радой!
— Ето ме, войводо — прекрачи напред Радой Караколев. Той беше нещо като касиер на дружината.
— Прибери тези пари. Ще ги пазиш, дорде пътят ни отведе на север.
И като обърна гръб на групата, Генчо Къргов се отдалечи на двадесетина крачки и се залови да пълни изпразнения си пищов. Хайдутите останаха като попарени. Посрамени за нещо, което сами не можеха да определят, те стояха там, където ги бяха заварили думите на войводата, и не смееха да срещнат погледите си.
— И другият Генчо няма да се посрами — каза байрактарят, когато тишината стана вече нетърпима. Той развърза възлите на една шарена кърпа и изсипа своя пай върху черджето. — Нека сиромасите и за мен да кажат някоя добра дума.
След него и Манол обърна джоб върху техните пайове. Понечи да остави там също торбичките, предадени му за Алтънлъ Стоян и Георги Силдаря, но Генчо Вяранов задържа ръката му:
— А, това не, Маноле! Не можеш се разпорежда с онуй, което не ти принадлежи!
— Пък и няма нужда — прибави Васил Пачата, като взе мястото му при чергата. — Намират се и други християни тука…
Изредиха се и останалите. Кой с думи, кой мълчаливо, всички изсипаха пайовете си обратно върху купчината. Последен Цвятко Караджов — „цицията“ на дружината, същият, дето нощес се бе озъбил и не се бе съгласил „да излага кожицата си за някакви си там юнаци“.
Цвятко приближи с колебливи стъпки до проснатото чердже, ръката му уж посегна към джоба на потурите, сетне бавно-бавно се отдръпна. Тогава някой изхихика приглушено и смехът стресна хайдутина. Огледа се, срещна усмихнатите погледи на другарите си и пламна в гъста червенина. Цвятко Караджов показа пръст на другите хайдути:
— На̀! Смейте се де, хайде, защо не се смеете? Или мислите, че в Димовци — така се казваше родното му село — българските майки раждат турчета? — С бързо движение той обърна джоба на потурите си и неговият кяр от обира със звънлив шум изтече при другите. — Хайде де, смейте се, че да се смеем заедно!
Чу се „Аферим!“ и „Човек бил бе нашият Цвятко!“, после хайдутите го обкръжиха, потупваха го по раменете и всички на тумба се отправиха при войводата. След тях тръгна и Манол. При черджето остана само Радой Караколев и се залови да разпределя парите в няколко отделни торбички.
— А вие какво очаквахте? — вдигна рамене Генчо Къргов, когато му разказаха за постъпката на Цвятко. — Било, каквото било — продължи сетне. — Да мислим как по-нататък да отървем кожите.
Тахир ага щеше да побеснее и да вдигне подир тях нечувана потеря. Затова Генчо Къргов, след като бе обмислил положението им, беше решил да натоварят ягмата на единия кон и веднага да ударят през Балкана, та чак до Казанлъшко и по на запад да спрат, където имали сигурно укритие и добри ятаци. Вторият кон той даваше на Манол — да стигне по-бързо докъм Керемидената къшла, там да го натири обратно в планината, а сам да се спусне пешком и през сливенските лозя да се прибере „ни лук ял, ни лук мирисал“. Така говореше войводата и всички кимаха в съгласие с думите му, само за Манол те бяха яд и горчилка.
— Войводо, братя, не ме връщайте в Сливен — почти проплака той. — Склонете да остана в дружината ви! Заклевам се, ще бъда…
Впуснаха се да разубеждават момчето, но то на всяка приказка намираше отговор. И като им говореше, в гласа му невям се усещаха сълзи. Генчо Вяранов размени някакви знаци с „адаша“ си и войводата махна с ръка: