Изведнъж Георги Силдаря изпита смазваща умора. Тялото му, стояло цяла нощ и цял ден изпънато като жица на тамбура, сега в един миг изпита тежестта на прекараното безсъние, изтощението на дългото напрежение, глада и топлика. Да беше друг човек или по друго време, бащата навярно би грабнал Манол и би го притиснал в дълга ласка до гърдите си. Но той беше Георги Силдаря — човек, когото животът не само не бе научил, но дори му се бе досвидяло да му покаже какво е нежност; и беше не в друго, а в неговото време, когато можеше да се случи робът да изрази радост, само ако е зад дебелите стени на дома си или да речем горе, на връх Кутелка, но да дръзне да го стори посред чаршията — не можеше.
Георги Силдаря се извърна и рече кратко:
— Е?
— Всичко е наред — по същия начин отговори Манол.
— Онази работа?
— Свършена. Тук, под ябълките — момъкът показа коша на гърба си, — има пайове за тебе…
— И ти ли беше там?
— И аз! — гордо потвърди Манол. — И не се посрамих, туй го призна и сам…
— Шшшшт! Тук не се приказват тези работи! — Бащата полека се надигна от камъка и се разкърши. Вдървените му стави изпукаха. — Хайде у дома. Ще разкажеш всичко там, в херодаята…
И двамата тръгнаха един до друг към Кафтанджийската махала. Макар че поне петнадесет от последните двадесет часа Манол бе прекарал в здраво мъжко ходене из Балкана и на всичко отгоре мъкнеше и кош с около двайсет оки ябълки, не той, а баща му изглеждаше грохнал и уморено влачеше крака по калдъръма…
Преди да се затворят в херодаята, Георги Силдаря не пропусна да заключи външната порта и вратичките към комшулуците, да остави Трънка (Васил се бе запилял някъде на игра) като страж на двора. После бащата, синът и гостът се разположиха един срещу друг и Манол разправи всичко от игла до конец. Накрая разрови коша с ябълките, извади двете торбички и подаде по-голямата на войводата и другата на баща си. И обясни:
— Вашите пайове от ягмата. Така ги определи Генчо Къргов. И освен туй рече и на двама ви да предам „много здраве“ от него и от момчетата му.
Алтънлъ Стоян замислено попремята своята торбичка из широките си шепи, пък току я остави настрана:
— Не пари, човешка мъка е затворена в тази мешина. Мъката на роба! Нека ялдъзите и мангърите в тази кесия изцерят мъката на друг роб. Дайте торбичката на Бяно, да я занесе на онзи завалия, приятеля си.
— И моят пай ще отиде там — рече Георги Силдаря. — Пък ако не стигне — и още ще добавя. — И сега внезапно го връхлетя пропъжданата до този час мисъл за злощастието, сполетяло най-големия му син. Не се облегна, а се отпусна изтощен върху възглавниците на миндерлика и произнесе посърнало: — Само че Бяно…
Сладостно уморен, Тахир ага спа до късно, а после още няколко сахата се търкаля блажено на китениците, протяга се, закусва, че дори заповяда берберинът да го обръсне там, преди да е станал. И когато най-сетне слезе долу, за да се превърне от застаряващ любовник в сливенски аян, вече приближаваше пладне.
— Сабах хаир олсун. — Тахир ага прие поздрава на кятибина си. — Какво се е случило, хаджи?
— Запрели са Боян Силдароглу, аян ефенди — отговори хаджи Молла.
— Кой, кой?
— Боян или още Бяно, най-големия от синовете на Георги Силдаря. Вдигнал ръка срещу един правоверен. И не само я вдигнал, а…
— … а и я стоварил по главата му?
— Е, не улучил баш главата, но му смазал рамото.
— Вай, вай, вай! — Тахир ага избухна в искрен смях. Мисълта, че това престъпление е извършено от момъка, който едва снощи се силеше да го убеждава, че „бог бил изпратил човеците на земята, за да вършат добро“, му се струваше особено забавна. — Я разправи да чуем!
Хаджи Молла разказа, като добросъвестно повтори обясненията и обвиненията на Февзи Балабан. Но сетне притури и съмнение: май не може много-много да се вярва на Февзито, че е бил кротък като овчица в дюкяна, зер той от дете е бил все хаймана и непрокопсаник, пък сега, още едва двайсетинагодишен, вече се е прочул като пущ, сархошин и пладнешки обирник; освен това нито Бяно Силдароглу, нито Топракчиевите синове са хора, които ще ударят човека, без да има причина; и най-сетне хаджи Рифат, стар и почтен човек, в думата на когото може да се вярва, свидетелствува за невинността на Бяно.
— Той е присъствувал на случката в дюкяна — завърши кятибинът, — но само рече, че Бяно е невинен, а подробностите искал лично на тебе, аян ефенди, да разкаже от сутринта три пъти идва да те търси…
Само това му липсваше — да се срещне и разговаря със злоезичния старец! Аянът реши на бърза ръка да приключи с този случай: