— Не прилицас на цовек — каза гнусливо той. — Виз се на какво мязас! На свиня. Тоцно тъй, като свиня си се нарязал!…
— Ти пък, Димитраке, на трапезата намери гюрултия да вдигаш — защити го Малама. — Голяма работа станало, почерпили се. Че защо да не се почерпи Евтимчо, момченце е.
Божура се изкиска и затисна с длан устата си. Ако Евтим не му беше син, Димитраки сам би се изсмял, ако чуеше да кажат „момченце“ на тази преспа от меса и тлъстини.
— Я ти мълчи там! — кресна той (на „елински“ естествено) и така удари с пестник по софрата, че ошавът се разплиска. — Момченце! За какво събирахме троха по троха този имот? За себе си ли? Всичко е за него, един ден в неговите ръце ще иде. А той — пияница…
— Хък! — хлъцна в отговор Евтим.
— Ще те хъкна аз тебе, че ще ме запомниш! — Бащата размаха юмрук пред сина си. — Марш оттука! И друг път да не си се показал на такъв хал пред мене!
Евтим бавно и мъчително се изправи и като хълцаше и залиташе, излезе от одаята. Четиримата нито произнесоха нещо, нито помръднаха. После Димитраки посегна към оставения, но незабравен копан и с това даде знак, че вечерята продължава. И тя продължи, но не задълго — влезе една слугиня и съобщи, че е дошъл „господарят Кирияк, владишкият наместник“, а докато тя да свърши дългите титли, една ръка я избута и обемистото тяло на Кирияк запълни вратата.
— А, ядете ли — рече той. — Наздраве, наздраве! Господ да благослови трапезата ви.
Жените се разшетаха, посрещнаха госта и го настаниха до софрата на мястото на Евтим, като предвидливо примъкнаха и за него едно столче — виждаше се, че и той като Малама не би могъл да прегъне широкия си колкото стогодишен дънер търбух. Поканиха го. Кирияк измърмори още някаква благословия и уж само посегна към гозбите, а в следващата минута от едното пиле останаха само купчина оглозгани кости. Димитраки погледна многозначително към Малама. И съпругата му го разбра — учудващо сръчно за тежестта си тя така прислужи на госта, че съдините с последното оцеляло пиле, овнешкото месо и сиренето се оказаха недосегаеми за ръцете му, докато пред него застанаха само паниците с боб и пълнени чушки.
Кирияк продължи с половин дузина пиперки с ориз и купа боб, без да броим порязаниците хляб. Накрая се оригна доволно, нажабури уста с няколко глътки вино и показа готовност да разговаря с чорбаджията. Димитраки, отдавна очаквал този момент, поде предразполагащо:
— Ти, Кирияк, като че ли имаш да ми кажеш нещо?
— Прав си, цорбадзи, прав си. — Гостът не му отстъпваше в „елинското“ си произношение. — Наистина хабер ти нося, и то… лос хабер.
Лош хабер? Димитраки въздъхна непристорено и погледна към тавана:
— И доброто, и лосото се прастат от всевисния, за да изпитат дусата на праведните. Кази, Кирияк, кази, не ме мъци повеце.
— Голям зулум е станал днес по бял ден, Димитраки чорбаджи. Голям зулум, който невям и агаларите ще потресе. Иван Коджакара, помниш ли го? Аргатин ти беше…
— Как да не го зная? — потвърди Димитраки. И за преосигуровка добави: — Помня го още като беше твой измекярин в метоха…
Този обрат не хареса на госта. И той показа, че не е съвсем без нокти:
— Същият е, чорбаджи. Онзи Коджакара, дето умря на твоя харман. — После Кирияк махна великодушно с ръка. Този жест би трябвало да означава: „Твой човек беше Иван Коджакара, Димитраки, ама хайде да не спорим. И без туй няма да поискам да бръкнеш в джоба си.“ — Та, думам, нова злочестина сполетяла семейството му. Днес някакъв мискинин се вмъкнал у тях, убил първо Шина, жената на покойния Иван, като я натикал в огъня на оджака…