Попът завърши скръбния си разказ и отново се насълзи:
— Това е, войводо. Не оставяй Пройна под турско фередже, избави я от злощастието й и ми я върни…
Кара Танас обиколи с поглед момчетата си и после рече:
— Ще бъде. Още днес ще се вдигнем към Козосмоде, а ти ще ни чакаш тук с двама наши ранени другари. Като се върнем, ще ти разкажем що сме свършили…
Поп Харалампий разбра неизреченото в думите му, но не се засегна, оправда го:
— Прав си, войводо. Така ще бъде, тук ще те дочакам. И на ранените ти юнаци полезен ще бъда, ще им прислугвам. А върнеш ли чадото ми, с целия си имот ще възнаградя дружината ти и сам роб ще ви стана…
— Ние не робим турчин — свъси вежди Кара Танас, — че българин ли за роб ще вземем? Също и имота ти не щем, отче. Ако отиваме в Козосмоде, туй е от жалост за Пройна, не за някаква плата, тъй да знаеш…
Опитни в този род дела, хайдутите бързо оградиха просторния двор на Ружди бей и завардиха всички изходи, а като чуха уговорените три кукумявчи крясъка, безшумно, като нощни духове, се прехвърлиха през порти и дувари. Половината от тях, с войводата начело се промъкнаха към господарския дом, другата половина, водени от Иван байрактаря, удари малките постройки, в които живееха ратаите, слугите и вардяните. Почти не срещнаха съпротива. Само един от Руждибейовите пазванти се опита да гръмне с пищов, но Никола го зърна навреме и го съсече с ятагана си — Кара Танас бе забранил да се гърми, за да не се вдигне селската стража. И много скоро посред голямата одая хайдутите изправиха бея по нощна риза и боси космати крака, разтреперан и свит като бито псе, жените му (между тях и Пройна; бяха я заварили будна, съвсем облечена, с чело, опряно на мушарабието), слугите и евнусите. Няколко разпалени факли хвърляха светлина върху чудноватата сцена.
— Ти ли си Ружди бей? — подхвана пред всички Кара Танас.
Онзи, загубил дар слово, само потвърди с кимване на главата.
— Каква е тази жена? — Войводата посочи Пройна.
Мълчание.
— Признаваш ли, че си я грабнал от къщата на поп Харалампий?
— Не аз — проговори най-сетне Ружди бей. — Други я грабнаха.
— Кои са тези други?
— Сливенска тайфа. На Коджа Мюстеджеб тайфата. Но него го нямаше.
Кара Танас попита с поглед Пройна и тя утвърдително притвори очи.
— Но ти ги прати, нали? С твои алтъни ли беше заплатен масрафът на тези сливенски хайти.
Ново мълчание.
— Е, Ружди бей — сви рамене войводата, — знаеш си греховете, не се чуди на наказанието, което ще получиш.
Той кимна на Коливрат Грозьо, най-кръвожадния член на дружината. Но онзи едва посегна към калъча си, когато Ружди бей се разрева като малко дете, падна на колене и се затътри към краката на войводата:
— Всичко ми вземи, Кара Танас войвода. Парите ми вземи, имота ми вземи, жените ми вземи, Пройна ми вземи, само живота ми остави, пощади ме!… В името на твоя господ и на майката, която те е отгледала от парче месо, смили се над мене!…
— Не се валяй като прасе по земята, Ружди бей — с погнуса рече войводата. — Потомък на господари си, помъчи се да умреш господарски!
Но беят беше загрижен не как да умре, а дали да умре. Той достигна краката на Кара Танас, прегърна ги, измокри ги със сълзи, покри с целувки цървулите му.
— Твоя воля — отново сви рамене Кара Танас, но не се отмести. — Щом си решил да умреш в краката ми… Грозьо!
За втори път Коливрат Грозьо протегна десница към дръжката на калъча си и за втори път я отпусна. Този път го спря Пройна, поповата щерка. Тя прекрачи напред и сложи ръка върху ръката на войводата. Приличаше на светица, слязла от икона — така безкръвно беше продълговатото й лице, такъв блясък на невинност се излъчваше от мраморното й чело, такова всеопрощение грееше от нейните очи-череши.
— Пощадѝ го, войводо!
Кара Танас с рязко движение издърпа ръката си, сякаш до нея бяха допрели нажежено желязо. Очите му се разшириха, гласът му стана неузнаваемо дрезгав:
— Ти ли казваш това? Ти? Та нали за тебе…
— Знам. За мене. И не друг, аз те моля, пощади го!
Той помисли няколко секунди, после отритна настрана търкалящия се в краката му турчин и кимна на момчетата:
— Внимавайте никой тук да не помръдне. Сега ще се върна. — После направи знак на Пройна: — Ела! — Излезе с нея на хаета, отведе я към най-далечния му край и рече строго: — Говори, каквото е на сърцето ти. Но знай, че не съм тука за своя угода. Баща ти ме прати, дядо поп.
— Всичко знам — отново каза младата жена, — за всичко се досещам. И наспроти туй пак те моля да омилостивиш сърцето си и да не погубваш бея. Не за него за себе си те моля, войводо.