— И какво, като е дошла баба ти Мавруда Кърк-яланката?
— Не разбираш ли бе, тате? Дошла е не за туй-онуй, а да сглежда наша Трънка!
Вярно ли чуха ушите му? Да сглеждат Трънка? Мигар дъщеря му, в неговите представи все още момиченце колкото едно кутре, бе станала вече мома, която бабите сгледваха? Че нали тя до вчера бършеше нос в сукманчето си и се пердашеше с другите дечурлига из махалата?
Буен и звънлив смях прекъсна мислите му. Опомни се. Сега разбра защо Васил бе зарязал тайфата обесници като него, за да го чака. Той, магарето му с магаре, е пожертвувал играта си, за да види баща си да стои замаян посред улицата. А вече нямаше кого да накаже — Васил, свил уши като заек, бе запрашил надолу към Машатлъка… Силдаря весело-заканително поклати глава и продължи към къщи.
При вратата срещна Бяно.
— Е, как е? — подкачи го. — Ще женим ли Трънка?
— А, научил си вече — усмихна се Бяно. — Баба Мавруда си върши работата според правилата, пък дали ще женим Трънка, това ти ще кажеш.
— Според правилата? Какви са те, правилата на сглеждането?
— Ами че всички глупости и бабини деветини. Уж се грее край огнището, пък надигне рогозките да види преметено ли е под тях, после излъже, че я присвил коремът, за да провери измила ли е Трънка нужника…
— Тъй, тъй… — рече бащата и това може би трябваше да прозвучи одобрително, но в неговата Силдарова уста придоби заплашителен отенък. Вдигна крак да продължи към къщата и едва тогава се сети да попита — Ами за кого оглежда Кърк-яланката?
— За Пею Смеденов.
— За кого, за кого? Не съм чувал такъв човек.
— Пею Смеденов се казва. Живее в Клуцохор, последната къща на Овчарската махала, току под Хамам баир. Заможен е — воденица има на Аркаръ коруч и доста добитък.
— Ти май го харесваш, а?
— Правото си е право, харесвам го. Не само защото е висок и силен. — Бяно се запъна. — Друго е хубавото в него, тате. Пею е съвсем сам, нигде никого си няма. Благата и медената прибрала всичките му хора — баща, майка, братя, всички. На негово място мнозина да са станали хайти, земпарета и пияници. А той е трийсетгодишен, ама не можеш намери човек да каже лоша дума за него.
— Да не е някой абдал и лапни-муха?… — подхвърли бащата, който мислеше по-иначе за качествата на мъжете.
— Не е. Но е добър, по душа добър. Честен, справедлив, щедър към сиромасите, богобоязлив…
— Добре, добре — прекъсна го Силдаря. — Ти както ги занарежда, направо в календара ще го вкараш. — И продължи към къщата, докато сумтеше под носа си: — Пък ако се ожени за Трънка, нищо чудно наистина да се запише в календара. Като великомъченик…
Като влезе във вкъщито, завари Трънка да стои права до оджака с ръце под престилката и с необичайно за нея изражение на кротост и послушание, а в същото време баба Мавруда Кърк-яланката едновременно дъвчеше нещо с беззъбата си уста и придирчиво оглеждаше чистотата по полиците и фиридите.
— О, добре дошла, бабо Маврудо — шумно поздрави домакинът. — Какво те води насам? Да не си разровила въглените в огнището? Дворджийките, както по онова време наричаха жените, изпращани да сглеждат моми, уведомяваха момата и нейните близки за своята мисия, като веднага след влизането в къщата вземаха дилафа и разравяха огнището.
Кърк-яланката, отначало стресната от това чисто силдаровско встъпление, се опомни и се ухили насреща му:
— Разрових, Георги, разрових. Що, не си ли доволен?
— Как да не съм доволен? Че нея — той кимна към дъщеря си — няма да я държа за ошав я! Само че… Я ни остави малко, Трънке. Искам да се поразговоря с баба ти Мавруда. — И когато дъщерята излезе: — Ха седни сега да поприказваме.
Седнаха един срещу друг на трикраките столчета. Георги Силдаря изведнъж осъзна, че не е подготвен за разговора, който сам предизвика. И за да спечели време, започна бавно и съсредоточено да пълни чибука си, после все така пипкаво взе въгленче от оджака и запали. Едва когато пусна няколко пъти парлив пушек в лицето на гостенката, заговори:
— Изпратих дъщерята, за да се разберем с тебе „право куме в очи“, бабо Маврудо. Познаваме се отколе, няма нужда сега да ти казвам какъв ми е адетът. — Старицата мълчаливо потвърди; от изражението й можеше да се съди, че не е във възторг от характера на Силдаря. — Това, дето ти го казах за Трънка, е вярно. Хич и не мисля да я правя стара мома. — Отново няколко кълбета дим. — Ама и не ми е по сърце да иде тук човек и да наднича по лавици, кюшета и нужници. Не съм против тебе — той предварди един порой от думи. — Който и да е, все ще ми е трън в очите. Затуй хубавичко слушай какво ще ти река сега. Не знам кой те е пратил и няма да те разпитвам за него. Ако каже господ, сам ще се запозная с него. Да отидеш и да му предадеш така, без да изопачиш нито една дума. — Кърк-яланката безмълвно обеща. — Кажи му, че Георги Силдаря има дъщеря, но я дава за жена, не за слугиня. Щом тя е скопосна да се грижи за баща и трима братя, ще се оправи и с един мъж. Ама да идват тук разни хора, да завират нос по долапи и килери, туй, виж, няма да позволя. Че Трънка е човек, а не работно добиче, дето го избират по зъбите и здравия врат. И да речеш още на жениха, който те е пратил, ако е съгласен с моята приказка, сам да дойде тук, да си похортуваме като мъже. И като утрешни зет и бабалък. Ако пък не е съгласен и се кани ратайкиня да спазарява, тогаз хич да не ми се мярка пред очите и от Трънка по-далеч да стои. Това е, бабо Маврудо.