Както се вижда, в разговора между двамата само една дума не беше спомената: любов. По онова време тя не липсваше в речника на сливенци, но те я използуваха само в песните си; иначе „либенето“ им беше почти непознато или най-малкото много рядко; за женитбата напълно достатъчни се оказваха простото харесване или само сватосването — със или без харесване, даже със или без познанство.
Даде съгласие Силдаря, но едва го изрече и си спомни другото, неизреченото. Тежко и сложно му беше, че трябва да говори за него — пък и че трябва да мами този открит човек пред себе си — ала знаеше: сега и само сега е моментът за онова, другото.
— Рекох на баба Мавруда — каза наглед спокойно, но не намери сили да гледа госта в очите, — сега и на тебе ще го река. Давам ти Трънка, но за жена ти я давам, не за добиче.
— Научих го от баба Мавруда и затова начаса дойдох при тебе — съгласи се веднага Пею. — Защото и аз я вземам за жена, не за ратайкиня… тате. Ама виж, и да те лъжа не искам: жена ще ми бъде Трънка, не царкиня от приказките. Жена и стопанка. Знаеш що значи това…
Знаеше Силдаря, как да не знаеше — мигар той си представяше, че Трънка е царкиня от приказките? Пуста да опустее причината, дето го кара да се гърчи така пред това честно и почтено момче!
— Вярвам ти, Пейо — кимна, — ама искам да съм сигурен за делата, не само за думите. Ако от сърце изговори тази дума, че жена вземаш, а не ратайкиня, тогава ще приемеш едно условие. — Той усети върху себе си питащия поглед на жениха, усети го като нещо веществено, сякаш този поглед имаше месо и кости, но не посмя да го срещне със своя поглед. — Да съм сигурен искам, че я вземаш от сърце, не за пари.
— Как ще се увериш и това, тате?
— Решил съм да не давам на Трънка никакви пари, никакъв имот, нищо извън чеиза, който си е приготвила. Един ден, като умра, вие ще получите равна част със синовете ми от онова, което съм оставил. Разбираш ли ме, Пейо? — попита, почувствувал неубедителността на изразеното от него желание. — Аз не искам да излезе тъй, че съм купил зет си и че той, зет ми, с женитбата си е направил алъш-вериш, също като лазовете, които сега изкупуват абата. Моят зет — това за мене ще е като мой син и наравно с другите ми синове. Това условие ти поставям аз и не го ли спазиш, невям скоро няма да играем хоро един до друг… А след кратко замълчаване добави тихо: — То ако слушаш мене, и самата сватба може да мине тихо и скромно, без донанми…
Пею Смеденов мисли дълго, прекалено дълго дори за муден мозък като неговия. Най-сетне продума тежко:
— Приемам условието ти, тате. Няма да крия от тебе — приемам го, макар че не го намирам в реда на нещата. — Той още веднъж напразно се опита да срещне очите на утрешния си бабалък. — Не ме разбирай погрешно, тате. Като казвам това, не от алчност за имот или от сребролюбие го казвам. Благодаря на бога, достатъчно заможен съм. Редът, тате, обичаят е такъв. — Ново замълчаване. — За другото, виж, не съм съгласен. „Човек само веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира“, тате — припомни той чисто сливенската поговорка. — И щом е веднъж, искам да се спазят обичаите.
И двамата разбираха какво значат последните думи. По онова време сватбените обичаи в Сливен и Сливенския край бяха голямо нещо и траеха кръгла седмица.
Започват те в петъка преди венчавката с „подмесването на кваса“, ръченицата на девера и зълвата около нощвите и „булгура“ вечерта. В събота у момата се палят пещите и с песента:
се пекат хлябовете и краваите, после с гайди и тъпани се проточва „меденикът“ — процесията, с която годеникът изпраща даровете си на своята избраница, а следобед в двете къщи се дават угощенията, „зияфетите“, траещи средно от осем до дванайсет часа време. Неделята е ден на „товара“, пренасянето на прикята на младоженката, самата венчавка с „канилките“ и „момените“ и пак с гощавката, задължително съпроводена от „Че са станали, станали, сливенските абаджии…“ Друга песен се свири в понеделник сутринта в дома на младоженеца, когато булката полива нему, на свекъра и свекървата — „Аферим, момина мамо, добро си чедо имала, хранила и отхранила…“; в този ден са също яденето на тиганици, „големите канилки“, отбулването на булката, „отвърките“ вечерта, когато родителите на булката я „пращат“ с прясна пита и буца сирене върху некалайдисана синия. Във вторник са „поврътките“, в сряда — „обиграването“ на измесената от булката пита и отиването на булката за вода, в четвъртък — обедът в дома на булчините родители с даряването на младото семейство с месали и софралъци… И така, изредено съвсем накратко, преминава тази паметна седмица — от петък до четвъртък, — в която „човек веднъж се жени“…