Хаджи Молла разбра, че не ще може да преодолее кротката настойчивост на майка си, погледна монетите в шепата си и махна с ръка:
— Така да бъде. — Думите му прозвучаха като въздишка от умора. — Ще търся колай да предам парите. Но от душа и сърце те моля, мале, не искай друг път от мене такова нещо.
— Разбира се — каза тя с готовност.
Но и двамата знаеха, че нейното „разбира се“ ще продължи най-много до наближаването на Коледа. Ако не дори само до Архангел Михаил подир две недели…
След пет минути хаджи Молла вече обикаляше „като куче край касапница“, както сам се определи, около „Свети Димитър“, главната църква на Сливен, с още тежките следи на оня пожар, който доста я повреди преди пет години. Повъртя се той наоколо, дебна да зърне някой познат християнин, но не му провървя. Помая се той и след малко зърна човека, който би могъл да го отмени в трудната мисия. Той беше поопърпан селяк, явно фукара, но от онези фукари, бедността на които не им е отнела честността, а напротив, сякаш я е подсилила; стоеше прав на петнайсетина крачки от хаджи Молла и също като него зяпаше нагоре-надолу с вид на човек, който не се измъчва от мисълта, че пропиляното време представлява някаква загуба.
Хаджи Молла не се колеба дълго. Повика с пръст селяка и онзи, като се озърна — невям да провери дали повикването не е за някой друг — повлече крака към него, без да изразява особена охота.
— Искаш ли да спечелиш половин грош? — попита кятибинът. Попита на турски и забелязал сам грешката си, щеше веднага да повтори на български. Но за негова изненада онзи му отговори много сносно на същия език, като се ухили и разкри два реда равни и ситни зъби:
— Че кому е излишен половин грош, ефенди?
— Ето ти го — спусна една монета в шепата му турчинът. А после му обясни какво иска срещу този половин грош и докато онзи кокореше недоумяващи очи, му предаде и парите на Анифе ханъм. — Кажи, че една българка те е пратила, разбра ли?
Непознатият замислено подържа в ръка сребърните монети, сякаш преценяваше необикновеното желание на турчина и търсеше зад него някаква клопка. Най-сетне прие:
— Твоя воля, ефенди: Да бъде, както ти искаш. — И повтори заръката: — Ще занеса парите и ще кажа, че ги е пратила една българка.
Разделиха се и селякът тромаво и без бързане се отправи към църквата. По-нататъшните му действия доста изненадаха хаджи Молла — проявявайки се като опитен заговорник, българинът отмина храма с привидно безразличие, продължи нататък първо нагоре към Машатлъка, после надолу до Таш хана и накрая неусетно не влезе, а сякаш се хлъзна в отворената врата на „Свети Димитър“. Малко по-късно излезе и със същата предпазливост се върна при кятибина.
— Изпълних всичко, ефенди. — Турчинът го поздрави с кимване на глава. — Да имаш друго за свършване?
— Не, това беше…
— Твоя воля, ефенди — за втори път каза непознатият. Сетне понечи да си тръгне, но спря още за секунда. — Услуга за услуга, ефенди. Ще ми покажеш ли как да стигна до дюкяна на Георги Силдаря?
Хаджи Молла го упъти, а после дълго гледа подир него — чак докато онзи се закри към Аба пазар — и едва тогава свърна към конака. А там още от портата му казаха, че Тахир ага го чакал и че от сутринта три пъти питал за него. Влезе той при аяна, а Тахир ага, без да прекъсне гневната си разходка, веднага подхвана:
— Тези серсеми!… Научи ли какво са направили?
Хаджи Молла не знаеше кои са този път серсемите и глупаво призна:
— Не съм научил, аян ефенди.
— И как ще научиш, когато те нищо, ама ни-щи-чко не са свършили! Месец и половина скитаха из казата, едно стадо овце изядоха, а пилетата — чет нямат, пък изобщо не са влезли в дирите на Генчо Къргов, да не говорим, че за гърмеж не са могли и да помислят…
Най-сетне хаджи Молла разбра за какво говореше аянът. През август, когато войводата Генчо го надхитри и обра хазната, Тахир ага страшно се разлюти и на часа вдигна въоръжена до зъби потеря, прати и ужким най-изпраксаните си сеймени и заптиета с прочутия Кула Колаузин начело. А сега научаваше за яловите последици…
— Веднага ще седнеш и ще напишеш буйрултия до субашата в Хаинето — строго нареди аянът. — Живеят там и кривят калпак разни, роднини на този… на този… — Той не намери достатъчно обидна дума, която да лепне на прочутия хайдутин. — Да заптиса един-двама от тях и да ги бутне в хапуса. Или Генчо Къргов сам ще ми се предаде, или те ще изгният там, при тахтабите.
За Тахир ага въпросът беше приключен. И затова бе озадачен, когато видя хаджи Молла да стои до вратата и да се прехвърля от крак на крак.
— Аян ефенди — отговори на въпроса му кятибинът, — послушай ме, не се захващай с Генчо Къргов.