Когато пратеникът на дружината — един от гавазите на кортенския чифлик — съобщи на аяна за пленяването на децата му, Тахир ага бесня няколко часа, но после прати бърз улак в Колупчий и освободи двамата неволници. Само един ден след това Генчо Къргов върна в Кортен децата на агата; не само че косъм не беше паднал от главите им, но на раздяла той на всяко дете подари по един алтън — „да си купят шекерче“…
Така пак Генчо Къргов излезе победител, а Тахир ага се изпълни с още повече злоба и към него, и към всички хайдути. Със злоба, но и с… уважение…
6
Празник ли е днес? Ако е празник, благословен да бъде този светия, който му е дал името си. Защото така, като е прогонил мющериите от дюкяна на Силдаря, той е спестил на Бяно задължението да излиза от сладостното вцепенение на духа си, за да предлага или тегли на паланцата разните му там рибки, кюкюрт, сакъз, зехтин или сачикабръс, да убеждава купувачите, че такъв, да речем, нишадър като техния не може да се намери и във Виена…
Почти през целия си млад живот Бяно бе имал име на занесен, непохватен и непрактичен, който живее в облаците. Освен това беше мечтателен, прекалено чувствителен, неизгодно хрисим, лишен от дарба да печели — все неподходящи и даже вредни качества за човек, който трябва да преживее в обстановка на една черна робия. Но това, което преживяваше сега Бяно, не беше нито мечтателност, нито живеене в облаците. То приличаше на болест, но някаква особена болест, която причинява не страдания на болния, а радост.
Кога започна „това“? Отвреме-навреме Бяно си задаваше този въпрос, но никога не сполучваше да стигне до верния отговор. Най-често стигаше до два месеца назад, когато отнесе кьотека в избата на конака. Но после разбираше, че „то“ винаги бе живяло в него, спотайвало се бе и кротувало, а после, преди тези два месеца, само бе избухнало с гръмотевична сила, за да го доведе до сегашното „сладостно вцепенение“. Него, един от Силдаровците — от прочутите с коравостта и жилавината на духа им Силдаровци…
Какво знаеше Бяно от онези трудности и изпитания, които предизвикват раждането или проявлението на коравост и жилавина? В същност нищо. Нямаше си майчица и много скърбеше за това (още повече че мнозина по-стари виждаха в него нрава и душевните черти именно на майка му!), но иначе не бе познал глада и дрипите като Мавроди Коджакара, присъствието на баща му го бе опазило настрана и от турските злосторничества, не бе преживял тежка болест…
Все още дълбоко благодарен за липсата на купувачи, Бяно лениво търкаляше из мозъка си тези мисли и изведнъж… О, боже! Може би точно така умират хората от дамла — ударът връхлита върху тях неочаквано, без предупреждение, безмилостно, кръвта спира своя бяг по жилите и дъхът секва, а сетне всичко потъва в онзи предвечен мрак, от който никой не се е върнал. Същото изпита в само един едничък миг и Бяно. Този път не от онова, ненарицаемото, а от внезапното откритие какво се бе крило зад него. Защото в този момент отсреща, покрай шадравана, минаваше една девойка и Бяно в едно мигновение разбра, че тя и само тя е изпълвала сърцето и разсъдъка му. Тя — Божура Стефанова, племенницата на Димитър Чорбаджи!…
— Туй ли е дюкянът на Георги Силдаря? — попита някой до него, но Бяно не го чу. Оня се готвеше да повтори въпроса си, но забеляза копнежа и стремлението, отпечатани върху лицето на момъка, а сетне проследи и погледа му и само съчувствено поклати глава. Попита отново и със същите думи едва тогава, когато момичето с кръшния стан изчезна нагоре към Нурул Кудус джамия и Мангърската махала и от гърдите на младия човек се изтръгна една пълна със страдание въздишка; попита уж нехайно, но от внимателното му око не убягна, че за този дюкянджия бе необходимо твърде много време, за да се върне от своите шеметни височини и да стъпи на земята.
— Дюкянът на Георги Силдаря? — повтори нелепо Бяно. После се опомни: — Да, да, това е дюкянът, заповядай!
Влязоха заедно вътре и Бяно избиколи и застана от вътрешната страна на тезгяха. Другият бе останал прав, с ръце в джобовете на потурите, посред дюкяна и с безгрижно любопитство оглеждаше рафтовете край стените и стоките по тях. Беше среден на ръст човек, възрастта му се губеше някъде под небръснатата от една неделя брада и под чистите, видели и по-добри дни дрехи и проскубаното калпаче, не сложено, а затиснато на главата му. Две неща правеха впечатление във външността му — спокойствието, по-право самоувереността на човека и изражението на онази улегнала мъдрост, която обикновено се среща само у много старите, много преживелите или много учените хора.
— Значи, това бил той, дюкянът на Силдаря — каза гласно човекът. Не можеше да се разбере какво точно влага в това изречение. После запита, без обаче да погледне към момъка: — Но ти не си Георги, нали?