— Аз съм Боян, синът му. — И на свой ред попита: — А ти невям не си тъдявашен?…
— Вярно — каза онзи. — Ябанджия съм. — И се ухили: — Хем ябанджия, хем без пари. — Тук една мисъл го накара най-сетне да спре очи върху Бяно. — Случи ми се нещо много бамбашка, когато идех насам. Един турчин ме повика и ме накара срещу половин грош плата да занеса няколко акчета в дар на една пообгоряла църква там наблизо. Такова чудо — турчин да дава пари за християнски божи дом — друг път не ми се е случвало нито да видя, нито да чуя.
— Не беше ли колкото мене на бой, много блед, синеок, трийсетинагодишен, с грижливо оправени дрехи и чалма?
— Същият. Съвсем вярно го описа.
— А, бил е хаджи Молла, кятибинът на аяна.
Последните думи накараха непознатия да събере вежди.
— Майката на хаджи Молла е българка — обясни момъкът — и си е останала християнка. Целият град знае, че тя сегиз-тогиз праща по някой и друг дар на църквите. — И после: — Що ще желаеш?
— Аз ли? — Посетителят се усмихна снизходително. — Казваха ми, че само в Силдаровия дюкян един сиромах ябанджия може бадява да напълни търбуха си…
Имаше нещо в този посетител, което смущаваше Бяно. То не се съдържаше в думите, макар че те криеха добре измерено нахалство. От него се усещаше някакво чувство на превъзходство, което изненадваше, защото идваше от човек, който проси милостиня. Нея пък просеше така, сякаш оказваше благоволение на дюкяна.
— Ние сме търговци хора — отговори на усмивката му с усмивка Бяно. Искаше да каже: „И чакаме печалба от този дюкян.“ Ала не го каза, остави другия да го разбере. — Но сме и християни — добави. — Не отказваме помощ на нишите. Ти одеве огледа дюкяна. Поревна ли ти се нещо?
Непознатият остана верен на себе си. Той сви рамене и отговори безочливо-шеговито:
— Мигар у вас се яде така, само месо или риба, без хляб?
Надали в цял Сливен имаше още един човек освен Бяно, който не би изхвърлил нахалника през вратата. Но Бяно не го изхвърли. Колкото от сърдечна доброта, толкова и от хладно прозрение, че зад това държане на посетителя се крие отнапред поставена цел.
— Ако вярно те разбирам — реши се да провери Бяно, — теб ти се иска да те заведа в къщи и там да те нахраня?
— Защо не? Нека и аз да се почувствувам веднъж човек…
— А може би ти не ще се обидиш, ако се случи да няма храна в къщи, но баща ми да си бъде там?
— Е, тогаз баща ти ще ме нахрани със сладки приказки.
Ето, не се е бил излъгал. Но в края на краищата и да се е излъгал, пак нямаше да е нещастие — никога Георги Силдаря не би упрекнал сина си, че е довел да нахрани един клетник.
Бяно излезе от дюкяна, сложи пръсти в устата и изсвири пронизително. След малко отнякъде дотича Васил; виждаше се, че с неудоволствие е изоставил играта и другарчетата си, но безропотно се съгласи да остане в дюкяна. Тогава Бяно покани непознатия:
— Да вървим. У дома е малко неразбория, че се стягаме за сватба в неделя, но ти заповядай… да се почувствуваш веднъж човек…
Те тръгнаха един до друг. Не говориха повече. И щяха да стигнат до Силдаровия дом така, без нищо за отбелязване, ако не беше кратката им среща с таксидиота Партений.
Някъде между Сарашката чаршия и Машатлъка Бяно забеляза своя изповедник, който идваше насреща им, и го поздрави отдалече. После обаче усети върху себе си настойчивия поглед на монаха и сметна, че това е подкана да поспре при него. Отдели се от спътника си и чинно приближи до божия служител. Партений му подаде ръка и, Бяно я целуна.
— Един сиромах водя в къщи, отче — обясни той, без да е бил запитан. — Ябанджия е, никого си няма тук, пък и пари няма…
— Богоугодно дело — кимна в отговор Партений. После бащински-поощрително стисна рамото на момъка, хлъзна я и по-надолу към лакътя. — Нахрани го в името на бога. Защото казано е в книгата на Лука Евангелиста: „Блажен е онзи, който ще яде хляб в божието царство.“
Бяно само чу цитата от Евангелието, но не забеляза колко неуместно вмъкнат беше той в словото на монаха. „Свят човек! — каза си той, когато продължи към къщи с непознатия. И си заръча сам: — Ще трябва на изповед да му кажа за Божура! — А после сломено се запита: — Но има ли какво да му казвам?…“
Непознатият до него се извърна и видя, че калугерът е останал на същото място и ги изпраща с вторачен поглед.
„Този чернокапец е опасен — помисли той. — С какво привлякох вниманието му? Дали не сторих нещо непредпазливо?“
В същност нямаше основание да се страхува — него Партений поти не забеляза. Таксидиотът на обителта Дохиари гледаше само Бяно и си шепнеше: