9
Димитраки чорбаджи никога не разбра, че срещата му в метоха с Тодория Ексара не е била толкова случайна, колкото той си представяше, както не е било случайно и продължителното им оставане насаме.
— Чудновата мълва стигна до ушите ми, Димитраки чорбаджи — поде Ексара след неизбежното дълго встъпление. — Толкова чудновата, че просто и до ден-днешен не зная да й вярвам ли, да не й ли вярвам. — Той забеляза как другият се заслуша в думите му с разпалено любопитство и след една добре измерена пауза продължи: — За гърците, нашите братя во Христе. Дотегнало им, разправят, теглото от турската робия. И наумили да се отърват от него.
— Да се отърват? Що искаш да кажеш, чорбаджи? Те, разбира се, си говореха по „елински“.
— Ами така, да се отърват. Както се отърваха, да речем, другите ни братя, сърбите. Кара Георги Петрович се напъна веднъж, успя до половина. Напъна се после и Милош Обренович…
Въстание! — мина през ума на Димитраки. Кръв, руини, разрушаване на вековния ред, издигане към върховете на хора от простолюдието, затриване и разоряване на заможните, глад, болести, страдания, нищета. Ето така си представи чорбаджията отърваването, за което му говореше Ексара. Той лесно щеше да постави разказвача на мястото му, ако… ако в многозначителните подмятания не ставаше реч за гърците…
— И що? — прекъсна го Димитраки. — Сега, думаш, и гърците?
— Така чух, Димитраки чорбаджи — потвърди Ексара. — Запретнали ръкави гърците. — После сниши глас, като се постара да го направи като хаджи Нойковия — сладък и предразполагащо доверителен. — И нямало да бъдат сами в мурабето, дето ще последва, чорбаджи. Има ли християнин под султанова власт, все щял да го подкрепи.
— Ще рече и нашите българи? — Така го каза: не „ние, българите“, а „нашите българи“, тоест „българите около нас“.
Тодория Ексара се поколеба само един много кратък миг, но Димитраки не пропусна да го забележи.
— Разумява се, чорбаджи. Това ще бъде не мурабе на гърци с турци, а на кръста срещу полумесеца.
Димитраки извади чибук и пунгия. Когато пълнеше тютюн, ръцете му неволно потреперваха. Ексара изтълкува по своему това треперене и реши, че точно сега е настанал часът да настъпи по-здраво.
— Онуй, що е било до днес, нищо не е било, чорбаджи. Първенство, богатство, власт над людете, чорбаджилък — туй е било само измекярство на турчина. Първенецът ще стане истински първенец едва утре, когато над себе си ще признава само Христа. Който е умен, той отсега ще се погрижи за мястото си сред тези утрешни първенци.
Димитраки запали и стаята се изпълни с приятно тръпчива миризма на горяща прахан. Погледна косо:
— И какво ми предлагаш, Ексар?
И тук Тодория Ексара направи голямата, гибелната грешка на живота си. Той не притежаваше умението на хаджи Нойко да удавя словата си в толкова много шуруп, че те винаги да имат повече от едно значение, липсваше му и тънката дарба на хаджи Михал само да загатва нещата, да ги казва заобиколно, сякаш с евангелски притчи. Той забрави, че уж говореше за мълва, дошла по някакъв начин до ушите му, и изтърси:
— Ти днес си най-пръв от първите. Искаш ли да бъдеш пръв и утре, трябва още сега да застанеш на челно място в борбата на кръста срещу полумесеца.
— Аха! — каза Димитраки. Каза го тъй, че то в същност означаваше: „А, издаде ли се!“ — Тогава, значи, ми предлагаш ти, чорбаджи, да стана хайдутин и главатар на хайдути? Да вдигна ръка, срещу падишаха? Ще видим тая работа, чорбаджи, ще видим…
За Ексара имаше само една възможност за спасение — да скочи и да удуши Димитраки. Но той беше премного християнин, пък и лековерно помисли, че ще бъде достатъчно сръчен в езика, за да се измъкне от капана.
— Нищо не съм ти предлагал — опита се да отрече. — Говорехме само за…
— Говорехме, говорехме — прекъсна го Димитраки, като се запъти към вратата. — Ще видим, чорбаджи, ще видим какво си говорехме и какво ще става занапред…
Когато остана сам, Тодория Ексара дълго мисли върху онова, което се бе случило. Разумът му подсказваше, че е сторил опущение, за което има само един цяр — бягството. Но — сърце човешко! — искаше му се да вярва, че работата не е чак толкова лоша…
Дълго се лута Ексара между тези два противоположни извода на разума и сърцето. И до никакво решение не стигна. Отиде от метоха право при чорбаджи Еню, своя най-добър приятел (и той посветен във Филики етерия), та нему разказа цялата случка.