Сега, докато седеше на миндерлика, тя пак беше Анка. Боже мой, сговор на всички християни срещу полумесеца! Ами че това значеше… Ех, Молла сигур е прав за себе си. Но представя ли си той какво изживяват в този миг онези, които се готвят утре да премерят сили с поробителя? Ами ако между тях се случи човек, слаб душевно, който, пред заплахата от провал, ще потърси спасение за себе си в предателството?
Дълго седя жената така, с ръце на скута и наглед в безметежно спокойствие, а в същност напрягаше докрай ума си да разреши тази загадка — кому от трийсетте хиляди жители на Сливен трябва да се обади. И мислеше: ако Тодория, един чорбаджия, е в съзаклятието, то навярно главните съзаклятници са все от неговата черга люде. Туй умозаключение щеше да й изглежда твърдо като челик, ако Димитраки, издайникът на Ексара, не беше също чорбаджия… И след като много време блужда в затворения кръг, Анифе ханъм изведнъж си спомни за Бяно. Не защото го познаваше от дете. А защото точно Бяно, синът на Георги Силдаря, преди няколко месеца на пазара и посред бял ден едва не преби с един удар някакъв въоръжен до зъби нехранимайко-османлия. Не е възможно, мислеше жената, ако съществува заговор, такъв юнак и луда глава да не е в него. Пък ако заговор не съществува, не е Бяно човекът, който ще я предаде…
Тя помисли още малко, пък се надигна и потърси дебелия си шал и яшмака. Знаеше, че болестта може да я срази и да я повали мъртва насред пътя. Ала бе решила: по-добре да умре насред пътя, отколкото възпирана от презрян страх никога да не е прекрачвала в него.
Имаше няколко причини, за да предложи само той да стои в дюкяна през тези дни. Най-напред така се спасяваше от гюрултиите в къщи, от потока Трънкини дружки, който течеше от тъмно до тъмно през дома, от данданиите и обичаите. Друга причина беше, че сутрин, съвсем малко удължавайки пътя си, той минаваше покрай дома на Димитраки чорбаджи и кривейки очи до самите ъгли, оглеждаше онова, което високите чорбаджийски дувари позволяваха да се огледа. Само веднъж му се мярна моминско сукманче, алено и синьо, не зърна тя ли беше, ала му стигаше да види хаета, по който тя минаваше стотици пъти на ден, стълбите, част от двора, за да даде храна на мисълта си за много часове.
Да мисли за Божура…
Тази събота сутрин Бяно пак бе застанал на обичайното си място в дюкяна — срещу вратата, през която уж гледаше към Абапазар, шадравана и минувачите, а в същност не виждаше нищо. И се губеше, в едно смътно и неясно бъдеще, в което не различаваше никакви подробности, но което съдържаше най-важното — двамата с Божура, заедно, завинаги…
Изведнъж някой отвън се блъсна във вратата, после една безформена фигура се появи и се люшна напред в дюкяна. Едва сега Бяно напусна мечтите си и забеляза, че беше жена, туркиня. И че е болна и трескава. Понечи да се спусне към нея, да й помогне, но тя го спря с властно вдигане на ръката и му каза на чист български език:
— Недей! Каквото и да стане, дори да умра, не ме докосвай! Стой по-далече от мене! Знаеш, може да заплатиш с живота си… — Тя се свлече на пода и облегна гръб на чувалите. — Ти си Бяно, нали? Бяно, Силдаровият син? — Той потвърди. — А аз съм Анифе. Анифе, майката на хаджи Молла. Слушай, кажи на твоите, че Тодория е мълчал, не е издал нищо и никого. Запомни ли? Тодория е издържал, тъй им кажи!…
— Нищо не разбирам, Анифе ханъм. Кой е този Тодория?
— Тодория Ексара, как да не го знаеш! Димитраки го е предал на аяна, но той устоял на всички мъчения, изтраял. И не станал издайник.
— И на кого да го кажа това, Анифе ханъм?
— О, боже! — простена жената, пък притисна ръка до гърдите си и с едно неопределено хлъцване се строполи върху плочника.
Бяно се стъписа, но после хукна навън. Затича се към къщи — Трънка и приятелките й бяха единствените, за които си спомни. Ала съдбата се показа благосклонна към него (или към Анифе ханъм — кой би могъл да го каже?) — едва измина двадесетина крачки и попадна на Нехиря ханъм, жената на хаджи Рифат. И я позна въпреки фереджето й. Изтича до нея и замаян от стоварилата се върху него грижа, току-речи да я задърпа за ръката. Но се въздържа и само я замоли задъхано:
— Помогни… Анифе ханъм… Там… в дюкяна…
С повече самообладание или с повече опит от него, жената не загуби време да го разпитва. И забърза заедно с него. Когато влязоха в дюкяна, Анифе ханъм се бе свестила и се мъчеше отново да седне с гръб до чувалите. При тази гледка Бяно отново сплете пръсти и така ги изви, че ставите му изпукаха. Нехиря ханъм, която вече приклякаше до повалената жена, му се скара през рамо:
— Как не те е срам бе? Я се виж какъв мъж си, а… Хайде, сега гледай да ми отвориш работа и тебе да свестявам! — После придаде на гласа си нещо като нежност: — Не се плаши, Анифе. Аз, дъртата Нехире, съм тук. А където е Нехире, там всичко се оправя.