— Ами ти бе? И ти ли ще коледуваш?
— То се знае.
— С Манол ли?
— Ха, с мене! — възмути се Манол. — Да ми се мота като пале из краката! Ще ходи с други дженабети като него.
— Юрданчо поп Димитров ще бъде ли? — попита бащата.
— Че как няма да бъде? — отговори вместо запитания Манол. — Нали двамата са като гърнето и похлупака?
Всички се засмяха, засмя се и Георги Силдаря:
— Да видим какво ще излезе от това другарство на Васил с Юрданчо. Кой ли от двамата по-голям чапкънин ще излезе…
Това беше косвено разрешение за излизането и на най-малкия от синовете му. Или поне Васил предпочете да го разбере така, защото едва дочака Манол да открехне вратата и изхвръкна из нея като дух от бутилка.
Скоро след това останалите при трапезата чуха в някой от съседните дворове да пеят гласове, които странно звучаха ту като детски, ту като мъжки:
Тайфата на Васил и Юрданчо бе започнала коледуването.
2
Духаше прочутият сливенски вятър, онзи, дето вдига керемиди и цели покриви, изкоренява дървета и пречупва като шекерени пръчки минарета на джамии. И добре че поне се случи топъл! Че не бяха един или двама сливналиите, загивали в такова време, озъбвали се от студ пред портата на собствения им дом. Връща се той отнякъде си, окъснял в газенето на пъртините и борил се с вятъра. Прибира се, а портата — заключена, че и греда запречена отвътре; сам е учил жената и децата така да я запречват — иначе никаква заключалка не може удържа бесните вихрушки. Захваща закъснелият пътник да хлопа с всички сили, ала кой ще го чуе в такава нощ? Прави той крачка назад и почва да вика до спукването на дробовете имената на своите, а къщата все мълчи. И как няма да мълчи, когато вятърът откъсва думите от устата на закъсалия стопанин, смесва ги с ръбатия ситнеж, дето го смита от покривите, и ги запофирква нанякъде, където и господ не може да ги чуе. Да прескача дувара изобщо не му минава през ума — той го е вдигал толкоз висок, че и лете да не може да се прескочи, камо ли зиме, и то когато духа сливенският. Та като се умори от викане и тропане, окъснелият пътник присяда „съвсем за мъничко“ на прага и… на утрото намират краката му да се подават изпод натрупаната през нощта преспа.
… И сега духаше същият този, сливенският, но за късмет беше топъл — една приятна шега на Голям Сечко.
Брат Партений отвори вратата на светогорския метох, после я натисна с гръб и дълго я натиска, докато я затвори. Когато мандалото щракна, калугерът остана още около минута така, облегнат на портата.
Каква обида, боже мой! Балабана бе изчакал Партений да приближи към мига на върховното блаженство, за да се отдръпне рязко от него и да му каже, че ако той, калугерът (Балабана бе рекъл: карабашът), не му дотъркаля пет алтъна, друг път и толкова няма да имат вземане-даване помежду си. Накрая го бе напъдил и от къщата си.
Тъй както стоеше с гръб до вратата, монахът изпита желание да изплюе цялата чернилка, натрупана в сърцето му с едно от своите страшни проклятия. Но се въздържа. Познаваше се и знаеше, че ще мине час или денонощие и в съзнанието му обидата ще избледнее и ще загуби остротата си, докато другото, неудовлетвореността, ще остане и пак ще задълбае плътта му с хиляди нажежени игли и ще насочи мисълта му отново към Ески Джами махала, към Балабана. И щом е така, защо сега да проклина, а после да ближе онова, което е плюл?
Партений влезе в метоха. Дори не заключи вратата и не запали лампа, а така, още облечен с връхната си дреха, тежко се стовари на едно трикрако столче до студената, отдавна загаснала камина. Но раздираната му от огнена болка плът не усети околния хлад. Също както и очите му не съзряха тъмнината. Партений захлупи лице в шепите си и замръзна така неподвижно.
След като още веднъж си спомни секунда по секунда всичко, което се бе случило в къщата на Балабана, той си зададе въпроса, който не един път си бе задавал и до който би стигнал отново, дори ако изсипеше хиляда анатеми: Как да намери пари? Икони отдавна не се търсеха — всички си имаха, пък и разните хаджии ги мъкнеха постоянно от Божи гроб и Света гора. Още по-зле вървеше алъш-веришът с костички от светци, тресчици от светия кръст и парцалчета от плащеницата Христова. Тогава? Какво остава тогава на един калугер? Къде са тези алтъни, които Партений трябва да намери, за да плати на Балабана?
Чакай, нека да размисли отново. Кое най-лесно развързва кесиите на хората? Ако пресееш нещата, ще останат надеждата и страхът. Дори избавянето от страха повече, отколкото купуването на надеждата. Страха го има във всичко, дори и в надеждата — когато дава спестените от залъка махмудии за икона или костичка, християнинът го прави заради надеждата, че тази икона или костичка ще му донесе щастие, ала и за да го предпази от злото, сиреч от страх.