В хапуса се озова и Георги Силдаря. Когато приближаваха към неговия дом, хаджи Молла внезапно се разпя високо. През високите дувари Силдаровци чуха песента и разбраха предупреждението. Манол се възползува — провря се по корем по барата, минаваща през двора, излезе чак на задния сокак към Фърчиловата воденица, по чудо остана незасегнат от куршумите, които стражата хвърли по него, и изчезна нагоре по Селишкия боаз. И още същата нощ беше в дружината на Алтънлъ Стоян войвода. Та, рекохме, Манол се възползува от предупреждението, а Георги Силдаря гордо отказа да се спасява с бягство. А Бяно пък на свой ред отказа да изостави баща си, когато е в беда.
— Сполай ти, разбрах те хубавичко — отговори по-късно Георги Силдаря на хаджи Молла, когато се увери, че пашата не разбира български. — Но не можех да избягам, хаджи. Аз подкокоросвах хората да се стягат за битка, сега не можех да ги оставя сами да вадят кестените от огъня.
А на въпроса на пашата отговори така:
— Да, аз съм Георги Силдаря. Туй, дето си го научил за мене, открай докрай е вярно — както ти си паша на османлиите, така аз щях да бъда паша в християнската войска. Излезе по-ербап от мене, залови ме. Не чакам милост от тебе, както и нямаше да ти я дам, ако аз бяха излязъл по-ербап. А този е синът ми. Ако си справедлив човек, него не го бутай. Той нищо не знаеше, нищо не правеше — държах го настрана от моите работи.
Пашата обикновено не слушаше задържаните, но тези курназ-думи го впечатлиха, та той се отнесе към Силдаря така, сякаш пред него наистина стоеше пленен паша — освободи сина му, забрани да се ограби домът, а на пленника разреши да си вземе черга за кауша.
Заслужава да се разкаже още защо и как стана така, че единствен от по-първите завераджии хаджи Нойко не попадна в хапуса заедно с другите заговорници, на брой повече от сто и двайсет души.
Скривалището на пушките и джепането, уж майсторски го правиха, пък аскерът го откри с подозрителна лекота. Пашата видя изваденото на бял свят оръжие и побесня. Запъти се той към вързания с ръце на гърба хаджи Нойко, оставен прав посред двора. И тогава сухото тяло на хаджията изведнъж се затресе от нямо хихикане, очите му се завъртяха в орбитите, жилите на дългия му врат се издуха от напрежение и той занарежда пред бостанджи-башията, като пръскаше лицето му със слюнки и пяна:
Пашата не знаеше нито дума български, но притежаваше достатъчно житейски опит, за да разбере, че това напевно бърборене, придружено с безсмислено хилене и кокорене, надали е някаква смислена приказка. Той повика хаджи Молла и го накара да му преведе думите на пленника. А през това време хаджията бе подел друга подобна напявка:
Кятибинът послуша па поклати глава и отговори на пашата:
— Чалнал се е, паша ефенди. Туй са безсмислени думи, не значат нищо. Тук, в Ислимье, така припяват децата, когато се броят за игра.
Бостанджи-башията замислено изгледа вързания стопанин на къщата, който сега се полюляваше наляво и надясно и си бъбреше някое друго от своите детски „заклинания“.
— Слушай — каза недоверчиво, — туй да не е някакъв…
— Не е! — без колебание се застъпи хаджи Молла. — Хаджи Нойко си го има в джинса, паша ефенди. Помня брат му беше така — той завъртя разперени пръсти около челото си, — още от малък и умря, без да се даврандиса. Тогава хората разправяха, че майка им и целият й род били малко откачени тука.
— Ритни му тогаз един в задника и го остави — рече бостанджи-башията и излезе из двора. Зад него хаджи Молла се погрижи сам да развърже пленника, който продължаваше да си говори: