— Дъщерята на Георги Силдаря дойде, аян ефенди.
— Провери ли дали се чува през стената? — сепна се аянът.
— То на това място не е стена, а дъска. Нито една дума няма да изпуснеш, аян ефенди.
Слязоха по стълбите, нахлузиха на краката си дебели плъстени терлици (за тях се бе досетил предвидливият хаджи Молла), влязоха в една собичка и безшумно приближиха до отсрещната стена. Седна Тахир ага на оставения там стол и се заслуша. До слуха му достигна учестено женско дишане — наистина нямаше да изпусне нищо от разговора на бащата и щерката, щом долавяше дори дъха на Трънка. Доволен, той кимна на кятибина и хаджи Молла се оттегли.
Доста време нищо не наруши мълчанието. После се чу щракане на ключалка, тежки стъпки и проехтя познат глас със звъняща в него веселост:
— Ето го и него, душманина на султана!…
Почти до стената проскърца стол и Тахир ага се досети — Трънка се изправяше, за да посрещне баща си. Думите на Силдаря потвърдиха неговото предположение:
— Седи си, седи си, Трънке. Да беше сама — да рипнеш. Ама ти внучето ми безпокоиш…
Мъжките стъпки прекосиха стаята, приближиха. Чу се един особен звук, който Тахир ага правилно разтълкува — дъщерята бе целунала ръка на баща си. После останаха само гласовете.
Трънка: — Из Сливен — колкото щеш слухове. И един с друг не си мязат. Ама най се говори, че тези дни ще ви пуснат да се приберете.
Георги Силдаря (със смях): — Аха, познали са!
Трънка: — Значи, вярно е? Ще ви освободят ли?
Георги Силдаря (все с безгрижен смях): — Не си ли чувала какво разправя дядо поп в църквата? Умирачката не била умирачка, ами освобождение, избавяне от мъките и преселване в по-добър свят. Та и нас след ден-два ще ни освободят…
Дъщерята се разхълца. Щеше да каже нещо, но се задави в сълзи.
Георги Силдаря: — Престани да се сополивиш. Ти май забрави чия щерка си! Пък за освобождението, дето ми беше думата, то си е вярно…
Трънка (с глас, в който наред с мъката се усещат и челичени силдаровски нотки): — Кога, тате?
Георги Силдаря: — Тези дни ще е. Май че вдругиден.
Е, писано му било на Тахир ага да чуе и такива хора. За своята смърт говорят, а ще речеш, че сватба стягат. И тази Трънка — и тя не пада по-долу от баща си. Уж сълзи, уж сополи, пък ето я: „Кога, тате?“
Такива деца и внуци искаше да има Тахир ага. Такива!
Трънка: — Да кажа ли на Бяно и на Манол?
Георги Силдаря: — Хелбете, че ще им кажеш. Аз исках да се видя с трима ви заедно и на трима ви едновременно сам да кажа, но на Тахир ага се досвидя да пусне момчурляците при мене. — (Тази пак чисто силдаровска сръдня докара лека усмивка върху устните на аяна.) — Та затуй каквото ти кажа, ти ще го предадеш на братята си. Че и на Пею. За мен той е все едно като роден син. Вие четиримата оставате.
Трънка: — Пет, тате, щом броиш и Пею.
Георги Силдаря (глухо, затворено): — Четири, дъще. Василчо, царство му небесно, няма да се върне. Поръчайте на поп Шидер една панихида за него.
Трънка: — Но в града никой…
Георги Силдаря (по своему рязък): — Остави го ти града! Щом ти казвам нещо, значи истина е.
Тахир ага порови в паметта си. И пред очите му се мярна един хлапак с чертите на Силдаря, дето играе на „домуз“… Но какво се беше случило с това момче? Къде е отишъл, та вече „няма да се върне“? И как тъй Трънка, дето е навън, не знае, а Силдаря?…
На тези въпроси той сега, а и по-късно нямаше да намери отговор.
Георги Силдаря: — Слушай ме внимателно. Днес е вторник. В четвъртък ще ни обесят. — Той изреди имената, които сутринта Тахир ага му бе казал. — Тахир ага обеща моето въже да не бъде на Старата круша, а на портата на нашия дом. Стига де, нали уж за сополивенето вече се разбрахме. От вас четиримата искам едно.
Трънка: — Кажи, тате.
Георги Силдаря: — Ще ви изтапанят там да гледате, така правят гъжвалиите. Искам вие четиримата да се държите като синове на Георги Силдаря. Никакъв рев, никаква сълза. Ревнете ли, заопявате ли — „А-а-а, та-те-е-е, ела да види-и-иш кой е дошъ-ъ-ъп при те-бее-е…“ — от гроба ще ви прокълна, тъй да знаете.
Трънка: — Само това ли искаш от нас, тате?
Георги Силдаря: — Е, ако господ даде някому от вас син и го наречете Георги, на мое име… Ама хайде, да не говорим за това! Искам друго да ти кажа. На баджата в собата отзад има един камък, дето е подвижен. Изкусно е направен той, че като вратичка на шкаф се отваря и затваря. Идете четиримата, претършувайте зад камъка. Там е златото на Георги Силдаря… Онова злато, за което се намираха хора да му завиждат.