Трънка: — Не ни трябват пари, тате.
Георги Силдаря: — И да ви трябват — няма. Завиждали са завистниците, пък я намерите двайсет жълти махмудии, я не намерите. Туй е то златото на Силдаря. Пък и тия двайсет алтъна не са от мен спечелени.
Трънка: — Чии са алтъните?
Георги Силдаря: — Ще бъдат ваши. Зер онзи, дето ми ги даде (те бяха две торбички, ама изтекоха между, пръстите на баща ви), не е между живите. Преди месец загинал като личен юнак при река Прут. И за него помен сторете.
Трънка: — Пак не разбрах кой е човекът.
Но Тахир ага разбра. И кой е юнакът разбра, че и чудашката търговия на Силдаря, пропаданията и въземанията му, недомлъвките…
Георги Силдаря: — Нищо, остави! Вземете парите и си ги поделете — на вас с Пею един пай, на Бяно и на Манол по един. Поделете си също дюкяна и стоката в него, къщата, долапа. Къщата и долапа със свои пари съм купувал, но дюкяна и стоката — не. Туй вече няма значение, ама ви го казвам ей тъй на̀, да го знаете.
Бащата замълча. Изглежда, казал бе всичко или поне най-важното. Но затова пък се обади дъщерята.
Трънка: — Ако наистина е дошла работата… до там, тате, не си отивай с кахър за нас. Не сме невръстни, ще се оправим. А децата си ще научим да приличат на дядо си: да дават душа и имот за своите и да мразят на смърт турците.
Пишкин жена! Онези в Балкана (Тахир ага мислеше за Генчо Къргов, Алтънлъ Стоян, Кара Тагнас и другите войводи) трябва да са раждани от ербап гяурки като тази Силдарка! От тяхната плът ще да са получили юначеството си, от тяхното мляко да са засукали омразата…
А в това време от другата страна на стената бащата произнесе думи, които поразиха подслушвача повече от всичко.
Георги Силдаря: — Не така, не така, Трънке. Да дават душа и имот за своите е добре, но да мразят всички турци?… Ще мразите само тия, дето пият кръвта и потта на българското племе, душат го и не му дават да диша свободно. Защо ще учиш детето си да мрази например един хаджи Рифат? Не е ли той по-добър и по̀ християнин от сто християни? Или с какво са заслужили омраза един хаджи Молла или един Тахир ага?
Уж корав беше Тахир ага, а сърцето му замря, когато чу своето име. То невям порази и Силдаровата щерка, защото тя попита:
Трънка: — И Тахир ага ли споменаваш, тате? Дето след ден и половина ще те окачи на въжето?
Георги Силдаря: — И него, и него. Че какво е виновен към мен Тахир ага? Турчин е той и служител на султана, гледа си своята работа. И не той срещу мене, аз срещу него тръгнах… Ама че късметът бе на негова страна, туй е вече друга, божа работа…
Нищо повече не чу аянът — нито раздялата на ония, нито разотиването им. Седеше на мястото си замаян, объркан, като болен. Колцина мъже бе срещал през живота си Тахир ага, правоверни или гяури, дето можеха да съдят врагове и свои и такива думи да рекат? Порови той из паметта си, ала не успя да си спомни друг подобен човек. Постави и себе си на везните. Не, и той идеше лек, когато се мереше с този довчерашен хайдутин и днешен бунтар.
Аянът усети как тръпка премина по снагата му. Ами щом са такива бунтарите, които след две нощи и един ден ще увиснат на въжето, то с какви качества е онова, срещу което те са се бунтували? Смрази го тази мисъл, вледени сърцето му.
— Не обичам богове, които залязват — произнесе той гласно.
Дали старият заядливец не изрече затова двусмисления стих от Корана? Дали неговият гладен стомах не му бе разкрил някои истини много по-рано, отколкото достига до тях ситият?
Дълго седя така аянът. А когато излезе от собичката, хрумна му да посети Георги Силдаря в кауша и от неговата уста да потърси отговор на въпросите, които го глождеха.
Но разговорът между двамата не се състоя. Защото Тахир ага загуби охота да срещне отново своя „ески дост“; желанието му охладня, понеже преди да стигне до кауша, турчинът чу как безгрижният глас на Георги Силдаря заливаше целия хапус с песен, заслуша се в думите й и изтръпна, усетил в тях зла прокоба.
Затворникът пееше:
11
Много преди сеймените да го доведат челядта на Георги Силдаря зае място на пътя, пет-шест крачки настрана от портата. Бяха се пременили като за празник: мъжете обръснати, в сукнени дрехи и с червени пояси на кръста, Трънка, сама жена между тях, надула корем, бе турила ален сукман и везана риза. Застанаха те в една редица: най-вдясно Бяно, до него Трънка, после Манол и накрая Пею Смеденов.