— Ние сме в тунел от двайсет и пет минути — каза младият човек.
Началникът на влака не погледна към прозореца, както очакваше двайсет и четири годишният мъж, а се обърна към келнера.
— Дайте ми кутия „Ормон 10“ — каза той, — пуша същата марка като господина.
Но келнерът не можеше да изпълни поръчката му, защото нямаха от тези пури; тогава младият човек, доволен, че е намерил допирна точка, предложи на началника една „Бразил“.
— Благодаря — отвърна той, — в Олтен едва ли ще намеря време да си набавя пура, тъй че наистина ми правите голяма услуга. Пушенето е важно нещо. Мога ли едва сега да ви помоля да ме последвате?
Той отведе двайсет и четири годишния мъж във фургона, който се намираше пред вагон-ресторанта.
— По-нататък е вече машината — каза началникът на влака, след като влязоха в помещението, — ние сме в началото на влака.
Фургонът бе осветен от слаба жълта лампа, по-голямата му част тънеше в мрак, страничните врати бяха залостени и само през един малък прозорец с решетки проникваше тъмнината на тунела: наоколо бяха натрупани куфари, много от тях облепени с етикети на хотели, имаше няколко велосипеда и една детска количка. Началникът на влака окачи червената си чанта на една кука.
— Какво обичате? — попита той отново, ала не погледна младия човек, а започна да попълва таблици в една тетрадка, която бе извадил от чантата.
— От Бургдорф нататък ние се намираме в тунел — отговори решително двайсет и четири годишният мъж, — а толкова грамаден тунел няма по тази линия, аз пътувам по нея натам и обратно всяка седмица, познавам пътя.
Началникът на влака продължаваше да пише.
— Господине — рече той накрая и пристъпи близо до младия човек, тъй близо, че телата им почти се докоснаха, — господине, едва ли мога да удовлетворя любопитството ви. Как сме попаднали в този тунел, сам не зная, не намирам никакво обяснение. Все пак ви моля да размислите — движим се по релси, следователно тунелът трябва да извежда нанякъде. Нищо не доказва, че с тунела нещо не е в ред, освен, естествено, това, че не свършва.
Началникът на влака, който все още държеше своята „Ормон Бразил“ между устните, без да я запалва, бе изрекъл всичко извънредно тихо, но с голямо достойнство, все пак достатъчно отчетливо и категорично, та думите му се разбраха ясно, макар грохотът на влака във фургона да бе много по-силен, отколкото във вагон-ресторанта.
— Тогава ви моля да спрете влака — каза младият човек припряно, — не проумявам нито дума от онова, което казвате. Щом нещо не е наред с този тунел, чието наличие вие сам не можете да обясните, длъжни сте да спрете влака.
— Да спра влака? — отвърна другият бавно. — Разбира се, и за това съм помислил.
После затвори тетрадката и я сложи обратно в червената чанта, която се полюшваше на куката, след това акуратно запали своята „Ормон“.
— Да дръпна ли внезапната спирачка? — попита младият човек и посегна към дръжката на спирачката над главата си.
В същия миг обаче политна напред и се блъсна силно в насрещната стена. Детската количка се затъркаля към него, плъзнаха куфари; странно олюляващ се, началникът на влака също се понесе през фургона с протегнати напред ръце.
— Летим надолу — рече началникът и се облегна в челната стена на вагона до двайсет и четири годишния мъж.
Ала очакваното блъсване на фучащия влак в скалата, онова разбиване и хлътване на вагоните един в друг не последва, по-скоро тунелът сякаш отново тръгна равно. Вратата в отсрещния край на фургона се разтвори. В ярката светлина на вагон-ресторанта се мяркаха хора, които вдигаха един към друг чаши за наздравица, после вратата отново се затвори.
— Елате в локомотива — каза началникът на влака, като замислено и изведнъж сякаш странно заплашително погледна двайсет и четири годишния мъж в лицето.
След това той отвори вратата, до която двамата се бяха облегнали, но горещият въздушен поток ги връхлетя като буря с такава сила, че под напора на тоя ураган те отново се заклатушкаха към стената; същевременно страхотен тътен изпълни фургона.
— Трябва да допълзим до машината — изкрещя началникът на влака в ухото на младия човек, но и така думите му едва се чуха.
После той изчезна в рамката на отворената врата, през която се виждаха ярко осветените, мятащи се насам-натам прозорци на локомотива. Двайсет и четири годишният мъж решително го последва, макар да не схващаше смисъла на това катерене. Платформата, на която излезе, имаше от двете страни железни перила и той се вкопчи в тях; ала ужасното бе не чудовищната въздушна струя, която поотслабна, щом той наближи машината, а непосредствената близост на тунелните стени, и макар да не ги съзираше, понеже трябваше изцяло да съсредоточи вниманието си върху машината, той все пак ги предугаждаше, пронизван от тропота на колелата и пищенето на вятъра, ето защо му се струваше, че със звездна скорост лети към някакъв каменен свят. Покрай локомотива се проточваше тесен перваз, а отгоре като перило бе закрепена щанга, която на еднаква височина над перваза обхождаше машината; изглежда, това беше пътят; скока, на който трябваше да се реши, той прецени на един метър. Тъй че накрая успя да се залови за щангата. Като се притискаше към локомотива, той запълзя по перваза; пътят стана страшен едва когато достигна надлъжната страна на машината, сега той изцяло беше изложен на мощта на ревящия ураган и на застрашителните скални стени, които, ярко осветявани от фаровете, летяха насреща му. Спаси го само това, че началникът на влака го изтегли през една малка врата обратно в локомотива. Изтощен, младият човек се облегна до машинното отделение и изведнъж стана тихо — щом началникът затвори вратата, стоманените стени на огромния локомотив заглушиха грохота до такава степен, че той почти вече не се чуваше.