— Загубихме и нашите „Ормон Бразил“ — каза началникът на влака. — Не беше много разумно да се пали пура преди това катерене, но при своята продълговата форма те лесно се разчупват, щом не се носят в кутия.
Младият човек бе доволен, че след опасната близост на скалните стени може да спре мисълта си върху нещо, което го връщаше към всекидневието, а само допреди по-малко от половин час той все още се бе намирал в него, в тези еднообразни дни и години (еднообразни, защото живееше единствено с мисълта за мига, който сега бе достигнал, мига на сгромолясването, внезапното разтваряне на земната твърд и страшното пропадане във вътрешността на земята). От десния джоб на сакото си той извади една кафява кутия и повторно предложи на началника пура, сам пъхна една в устата си и двамата предпазливо запалиха от огъня, който началникът на влака предложи.
— Високо ценя тези „Ормон“ — каза началникът, — човек трябва само здравата да дърпа, иначе гаснат.
Думите му породиха у двайсет и четири годишния мъж подозрение, понеже той почувства, че началникът на влака също предпочита да не мисли за тунела, който все още продължаваше да се точи навън (все още имаше възможност да свърши така изведнъж, както внезапно свършва някой сън).
— Осемнайсет и четиридесет — каза младият човек, като погледна часовника си със светещ циферблат, — сега вече би трябвало да сме в Олтен.
Той мислеше за хълмовете и горите, които допреди малко още съществуваха, позлатени от залязващото слънце. Така двамата стояха и пушеха, облегнати до стената на машинното отделение.
— Казвам се Келер — рече началникът на влака и дръпна от своята „Бразил“.
Младият човек не мирясваше.
— Катеренето по машината никак не беше безопасно — отбеляза той, — поне за мене, несвикнал на подобни неща, затова бих желал да зная защо ме доведохте тук.
— Не мога да ви кажа — отговори Келер, — просто исках да спечеля време, за да размисля.
— Време, за да размислите? — повтори двайсет и четири годишният мъж.
— Да, така е — отвърна началникът на влака и продължи да пуши.
Машината изглежда отново започна да се накланя напред.
— Можем да идем в командната кабина — предложи Келер, но остана все тъй нерешително до стената на машинното отделение.
Тогава младият човек тръгна по коридора. Отвори вратата на кабината и се закова на място.
— Празна е — обърна се той към началника на влака, който сега също се бе приближил, — командната кабина е празна.
Двамата влязоха, залитайки от страхотната скорост, с която машината, увличаща със себе си вагоните, влиташе все по-навътре в тунела.
— Моля — каза началникът и натисна няколко лоста, а също изтегли внезапната спирачка. Машината не се подчиняваше.
— Ние направихме всичко, за да спрем влака, веднага щом забелязахме промяната в пътя — увери го Келер, — но машината летеше все по-бясно.
— И тя ще продължи да лети все по-бясно — отговори двайсет и четири годишният мъж, като посочи скоростомера. — Сто и петдесет километра в час? Пътувал ли е някога влакът със сто и петдесет километра в час?
— Боже мой — каза началникът, — никога не се е движил с такава скорост, най-много със сто и пет.
— Именно — отвърна младият човек. — Скоростта се увеличава. Уредът показва сега сто петдесет и осем. Ние падаме.
Той пристъпи напред, ала не можа да се задържи прав, а притисна лице към предното стъкло, тъй невъобразима бе вече скоростта.