Както и да е, защо твърдят, че е говорел гласът на Кървавия Топор? Може да е на всеки! Защо ще вярват на думите му?
Долови, че сър Рейнолд говори на Керът…
— … казах на вашият сержант Колън, че картийната е композийрана на няколко километра от самоуто място на бийтката. Съвсем поугрешна част от Куумската долина! Тоува май е единйственото, с коуето и двете страни са съгласни!
— Защо е решил така? — намеси се Ваймс, взрян в масата и като че ли надяващ се да изцеди от нея някакво указание само със силата на волята си.
— Кой знае? Всийчкото е Куумска долина. Плоущта й е 650 квадратни километра. Предпоулагам, че проусто е избрал по-драматийчен изглед.
— Някой да иска чаша чай? — запита лейди Сибил от вратата. — Малко ми стана скучно, та направих една запарка. А ти трябва да си починеш малко, Сам.
Сам Ваймс придоби паниран вид — фигура с авторитет, отново хваната в домашна ситуация.
— Оу, лейди Сибил, взели са Мискийнин! — възкликна сър Рейнолд. — Знам, че принадлежеше на вашия род!
— Дядо ми казваше, че е просто една проклета досада — усмихна се Сибил. — Позволяваше ми да я разстилам на пода в балната зала. Сочех по име всички джуджета. Търсехме тайната, понеже дядо разправяше, че имало тайно съкровище и картината показва мястото му. Разбира се, така и не го открихме, но поне кротувах в дъждовните дни.
— Е, не беше велийко изкуство — призна сър Рейнолд — а и художникът е бил _доуста_ луд, разбийра се. Но някак си говореше на хората.
— Ще ми се да проговори и на мен — обади се Ваймс. — Наистина няма нужда да правиш чай за всички, скъпа. Един от стражите…
— Глупости! Трябва да сме гостоприемни — пресече го Сибил.
— _Опийтахме_ се да направим коупие, естествено — сподели уредникът, приемайки чашата. — Оу, боуже, беше ужасноу! Наийстина е _твърде_ невъзмоужно да се копийра с надлежната точност картийна петнайсет на три метра…
— Не и ако я разпънеш на пода в балната зала и накараш някой да ти донесе пантограф — възрази Сибил, наливайки чай. — Този самовар е абсолютен позор, Сам. По-зле и от чайника. Изобщо _никой_ ли не го чисти?
Тя се взря в лицата им.
— Да не казах нещо лошо?
— Направили сте копие на Мискинин? — промълви сър Рейнолд.
— О, да. На цялото чудо, в мащаб едно към пет — отвърна Сибил. — Когато бях на четиринайсет. За един училищен конкурс. Разбирате ли, учехме джуджешка история и, така де, това, че притежавахме картината, беше прекалено добра възможност, за да се пропусне. Нали знаете какво е пантограф? Много простичък начин да направиш по-големи или по-малки копия на картина с помощта на геометрия, няколко дървени лоста и остър молив. Аз всъщност я направих на пет части по един квадратен метър — това е пълен размер, за да съм сигурна, че хващам всички детайли, след което направих копие в мащаб едно към пет, за да я покажа така, както е желаел горкият господин Мискинин. Получих отлични оценки от госпожица Безнравствена. Беше ни учителка по математика и знаете ли, носеше си косата на кок, прихванат с пергел и линийка. Казваше, че момиче, което знае как да използва прав ъгъл и транспортир, ще стигне далеч в живота.
— Коулко жалко, че вече не го пазите! — въздъхна сър Рейнолд.
— Какво ви кара да мислите така, сър Рейнолд? — удиви се Сибил. — Сигурна съм, че все още е скътано някъде. Известно време висеше от тавана в стаята ми. Чакайте да помисля… Взехме ли го с нас, когато се премествахме? Убедена съм… — Тя вдигна светнали очи. — О, да! Да си се качвал на тавана тук, Сам?
— Не!
— Е, значи, сега е моментът.
>
— Никога не съм ходила на женски купон преди — сподели Веселка, докато вървяха малко неуверено из нощния град. — Все така ли става накрая?
— Кое по-точно? — уточни Сали.
— Дето барът се подпали.
— Не _по принцип_ — каза Ангуа.
— Досега не бях виждала мъже да се _бият_ за жена — продължи Веселка.
— Ъхъ, голямо шоу беше, нали? — ухили се Сали. Бяха оставили Лиска у тях в доста умислено настроение.
— Ама тя само се усмихна на един! — възкликна Веселка.
— Да — кимна Ангуа. Опитваше се да се концентрира върху ходенето.
— Макар че ако го схване, ще стане малко гадно за Ноби — разсъди Веселка.
„Боже, спаси ме от бъбриви пияте… питиет… _пияндета_“ — помисли Ангуа. Намери сили да отвърне:
— Ами госпожица Пушпрам? Всичките тия години е хвърлила по Ноби доста скъпа риба.
— Отбелязахме точка за грозниците — шумно обяви Сали. — Обувки, мъже, ковчези… никога не се хващай за първия, на когото попаднеш!
— О, _обувки_! — Веселка се размечта. — Мога с часове да говоря за _обувки_! Виждали ли сте новото сабо от чиста мед на Ян Скалочук?