— Ъ-ъ, ние не ходим при ковач за обувките си, скъпа — Сали хлъцна. — О… май ще повърна…
— Пада ти се, като пиеш… вино — злобно подхвърли Ангуа.
— О, ха-ха — обади се вампирът от сенките — Нямам никакви проблеми със _саркастичната пауза_ и виното, благодаря! Онова, което _не трябваше_ да пия, бе лепкави питиета с имена, измислени от хора с по-малко чувство за хумор от, ъ, извинете… о, нееее…
— Добре ли си? — притесни се Веселка.
— Току-що повърнах шарено хартиено чадърче…
— О, боже!
— И бенгалски огън…
— Сержант Ангуа, вие ли сте? — запита глас в тъмнината. Отвори се капаче на фенер, което освети приближаващото лице на редови страж Визит. Когато се изравниха, тя различи дебел наръч брошури под мишницата му.
— Здрасти, Тежкарчо — подсмръкна тя. — Какво става?
— … изглежда като парченце лимон… — проплака влажен глас от сенките.
— Господин Ваймс ме прати да ви търся из вертепите на греховността и свърталищата на порока — обяви Визит.
— А литературата? — намръщи се Ангуа. — Между другото фразата „нищо лично“ съвсем лесно можеше да се добави към последното изречение.
— Тъй като трябваше да обикалям обиталищата на греха, сержант, реших, че мога междувременно да изпълня някои божи заръки на Ом — обясни Визит, чийто неуморен евангелистки жар взимаше връх над всички злощастия.* Понякога цели барове, претъпкани с народ, изгасваха светлините и всички лягаха на пода, когато дочуеха, че наближава по улицата.
[* Казват, че във всеки полицейски участък има по един такъв. Редови страж Визит Нетърпимия с Обяснителните брошури бе като за двама.]
От тъмнината се разнесе звук на повръщане.
— Горко на онез, дето злоупотребяват с виното — клеймоса редови страж Визит. Улови изражението на Ангуа и додаде: — Без да се обиждате.
— Това вече сме го минали — изстена Сали.
— Какво иска Ваймс? — запита Ангуа.
— Отново става дума за Куумската долина. Иска ви обратно в Двора.
— Но нали ни разпуснаха! — оплака се Сали.
— Съжалявам — жизнерадостно рече Визит, — предполагам, че пак ще ви натегнат.
— Историята на живота ми — въздъхна Веселка.
— Е, добре, предполагам, че май трябва да идем — каза Ангуа, опитвайки се да прикрие облекчението си.
— Като казвам „историята на живота ми“, очевидно нямам предвид _цялата_ история — измърмори Веселка явно на себе си и се повлече след тях към свят, благословено лишен от купони.
>
Родът Рамкинс никога не изхвърляше нищо. В таванските им помещения имаше нещо обезпокоително, и то не само заради леката миризма на отдавна умрели гълъби.
Родът Рамкинс _надписваше_ вещите. Ваймс се бе качвал в голямото таванско на булевард „Скуун“ да свали люлеещото се конче и креватчето заедно с цяла кутия застарели, но многообичани меки играчки, пропити с нафталин. Нищо, което би могло отново да се ползва някога, не се изхвърляше. Надписваше се надлежно и се подреждаше в таванското.
Разчиствайки паяжините пред себе си с една ръка и вдигнала фенер в другата, Сибил водеше групата покрай кутии с „мъжки обувки, различни“, „смешни марионетки, върви и ръкавици“, „куклен театър и декори“. Може би това беше причината за тяхното богатство: сдобиваха се с неща, създадени да траят с векове, и вече много рядко се налагаше да купуват каквото и да е. Освен храна, разбира се, но дори в това отношение Ваймс не би се учудил да види кутии с надпис „ябълкови огризки, разни“ или „останки, трябва да се изядат“.*
[* Това беше една от фразите на Сибил, която го човъркаше. На обед понякога тя заявяваше: „За вечеря ще имаме свинско, трябва да се изяде“. Ваймс никога нямаше същностен проблем с това, защото бе научен да яде каквото има на масата, при това бързо, преди някой друг да го е докопал. Просто се озадачаваше от идеята, че сяда на масата, за да направи услуга на храната.]
— А, ето го — възкликна Сибил, повдигайки връзка рапири и стикове за лакрос. Издърпа дълго, дебело руло на светлината. — Не съм го оцветявала, разбира се — додаде, докато го придвижваха до стълбите. — Щеше да отнеме цяла вечност.
Смъкването на тежкия пакет до бюфета изискваше известни усилия и определена доза бутане, но най-накрая го качиха на масата и махнаха напуканата опаковка.
Докато сър Рейнолд развиваше големите триметрови квадрати и се възторгваше, Ваймс измъкна маломерното копие, измайсторено от Сибил. Беше достатъчно умалено, за да се побере на масата. Той затисна единия му край със спечена чаша и сложи солница на другия.
Бележките на Мискинин бяха тъжно четиво. Трудно, при това, защото доста от тях бяха наполовина изгорени, а и почеркът му би могъл да се постигне от паяк върху батут по време на земетресение.