Човечецът явно е бил пълна откачалка — пишел си е бележки, които е искал да скрие от пилето, понякога е спирал насред изречението, заподозрял, че пилето все още гледа. Очевидно е бил много тъжна картинка, докато не вземел четка, при което работел доста тихо и със странно светнало лице. И това беше животът му: едно огромно продълговато платно. Методий Мискинин: родил се, нарисувал прочута картина, мислил се за пиле, умрял.
При положение че човекът не е можел да различи домат от краставица, как да откриеш смисъл в нещо, което е написал? Единствената бележка, която изглеждаше логична, макар и ужасна, бе онази, която всички считаха за последната му, тъй като бе намерена под сгърченото му тяло. Тя гласеше:
C>
{m xxx-large}Коо! Коо! Идва! ИДВА!{/m}
C$
Беше умрял от задавяне, с гърло, пълно с перушина. А на платното му е съхнел последният щрих.
Погледът на Ваймс попадна на бележката, произволно номерирана с №39: „Помислих, че е пътеводно знамение, но пищи през нощта“. Знамение за какво? Ами тази под №143: „Тъмнината, в тъмнината, като окована звезда“? Ваймс си бе направил отметка за тази. Както и за много други. Но най-лошото за всички тях — или най-хубавото, ако си падаш по мистерии — бе, че можеха да значат _всичко_. Можеш да си избереш собствена теория. Човекът е бил полуумрял от глад и в смъртен ужас от пиле, живеещо в главата му. Със същия успех можеш да пробваш да вкараш в ред дъждовните капки.
Ваймс ги избута настрана и се втренчи в старателно копираната рисунка. Дори в този размер бе объркваща. Лицата на преден план бяха толкова големи, че можеха да се видят порите по носа на джудже. В далечината се виждаха педантично копирани половинсантиметрови фигурки.
Размахваха се брадви и бухалки, хвърчаха копия, провеждаха се атаки и контраатаки и се водеха отделни двубои. По цялата дължина на картината джуджетата и троловете се бяха вкопчили в яростна битка, кълцаха и размазваха…
Ваймс се запита: „Кой липсва?“
— Сър Рейнолд, можете ли да ми помогнете? — тихо каза той да не би зародилата се мисъл да подвие опашка и да избяга.
— Да, командийре? — отзова се уредникът и бързо се примъкна към него. — Лейди Сибил не прави ли най-{e}изящните{/e}…
— Много я бива, да — прекъсна го Ваймс. — Кажете ми… откъде Мискинин е знаел за всичко това?
— Има мноуго джуджешки песни и някои троулски сказанийя. А някои хоура също са станали свидейтели.
— Значи Мискинин може да е прочел за това?
— Оу, да. Освен факта, че е нарисувал грешната част от долината, изображейнието е доуста точно.
Ваймс не отместваше поглед от хартиената битка.
— А някой знае ли защо я е нарисувал на грешното място?
— Има няколкоу теориий. Едната е, че се е подлъгал от факта, че мъртвите джуджета са кремийрани в тоузи край на долината, но след бурята там са се строупали поувечето тела. Имало е и доуста сухи дървета за огньове. Но _аз_ смятам, че е избрал този край, защоуто гледката е доуста по-добра. Планинийте са тоулкова драматийчни.
Ваймс седна втренчен в рисунката с неистово желание да изцеди тайната й.
„Всеки ще знае тайната след няколко седмици — бе казал Мистър Блясък. — Защо?“
— Сър Рейнолд, нещо щеше ли да се случи с рисунката през близките седмици?
— Оу, да — потвърди уредникът. — Щяхме да я слоужим в ноувата й зала.
— Нещо специално ли има в нея?
— Вече казах на сержанта ви, командийре — с лек укор отвърна уредникът. — Кръгла е. Мискинин вийнаги си я е представял излоужена в кръг. Така че наблюдателят един вид да влезе вътре.
„И аз съм почти вътре“ — помисли си Ваймс.
— Мисля, че кубът е казал на джуджетата нещо за Куумската долина — отрони той с отнесен глас, чувствайки се сякаш вече в долината. — Казал им е, че мястото, на което е намерен, е важно. Дори Мискинин го е мислел за важно. Трябвала им е карта, а Мискинин я е нарисувал, макар и да не е знаел. Фред?
— Да, сър?
— Джуджетата не са се старали да не наранят долната част на картината, защото не съдържа нищо важно. Само хора. Хората се движат.
— Ноу, при цялоуто ми уважейние, командийре, всийчките тези морейни също!
— Те нямат значение. Независимо колко се е променила долината, картината ще върши работа — отбеляза Ваймс. Просветление озари ума му.
— Ноу дори рекийте си сменят леглата в течейние на годийните, а от планинийте са се срутили незнайно коулко скали — възкликна сър Рейнолд. — Казвали са ми, че районът вече изоубщо не си прилийча.
— Дори така да е — рече Ваймс със същия отнесен тон, — тази карта ще върши работа хиляди години. Тя не бележи скала или пещера, просто бележи място. Мога да го закарфича. Така де, ако имах карфица.