— Аз иймам! — възторжено се отзова сър Рейнолд, посягайки към ревера си. — Вчера я забелязах на улицата, а нали всийчки знаем старата поговоурка „Вийдиш ли карфийца, вдигни я и цейлият ден“…
— Да, благодаря — Ваймс я взе от ръцете му. Отиде до ръба на масата, вдигна единият край на картината и го завлече до другия ръб, тежката хартия шумолеше зад него. Закопча двата края с карфицата, вдигна оформилата се фуния и навря глава в нея.
— Истината е в планините — обяви той. — С години сте гледали ред планини. Всъщност е бил кръг планини.
— Но аз знаех тоува! — засегна се сър Рейнолд.
— В известен смисъл, сър, но вероятно не сте го _осъзнавал_ досега, нали? Мискинин е стоял на някое _важно_ място.
— Е, да. Ноу е било пещера, командийре. Той изрийчно споменава пещера. Ето защоу все търсят по склоновете на долината. Картийната е нарисоувана от центъра, блийзо до реката.
— Значи има нещо, което все още не знаем! — извика Ваймс, раздразнен, че големият му миг толкова бързо се бе смалил. — Ще открия какво е, като стигна там!
Ето. Каза го. Но знаеше, че ще отиде, знаеше от… откога? Струваше му се цяла вечност, но тази вечност не започна ли от вчера? От днес следобед? Виждаше долината в главата си. Ваймс в Куумската долина! Практически усещаше въздуха! Чуваше грохота на реката с леденостудени бързеи!
— Сам… — поде Сибил.
— Не, това трябва да се свърши! — прекъсна я Ваймс. — Не ми пука за глупавата тайна! Онези дълбинници убиха наши джуджета, нали помниш? _Те_ мислят, че картината е карта, по която да се водят, и именно затова отиват там. Трябва да тръгна след тях!
— Виж, Сам, ако ще… — пробва Сибил.
— Не можем да допуснем война между троловете и джуджетата, скъпа. Онова чудо снощи беше само тъпа улична свада. Една истинска война в Анкх-Морпорк би го сринала до основи! И някак си всичко е вързано с това!
— Не споря! Искам и аз да дойда! — извика Сибил.
— Освен това ще съм в пълна безопасност, ако… Какво? — Ваймс се облещи към жена си, докато мозъчната му предавка превключи на задна. — Не, прекалено опасно е!
— Сам Ваймс, цял живот съм мечтала да отида до Куумската долина, така че не смей и за миг да си помислиш да се мандахерцаш там и да ме оставиш в къщи!
— Аз не се мандахерцам! Никога не съм се мандахерцал. Не знам _как_ да се херцам! Дори нямам манда! Но там скоро ще почне война!
— В такъв случай ще им кажа, че не участваме в нея — спокойно отвърна Сибил.
— Това няма да помогне!
— Значи няма да помогне и в Анкх-Морпорк — заяви Сибил с интонация на играч, майсторски повалил четири джуджета с един ход. — Сам, _знаеш_, че ще изгубиш. Няма смисъл да спорим. Освен това говоря джуджешки. Ще вземем и малкия Сам.
— Изключено!
— Разбрахме се, значи — кимна Сибил, очевидно получила пристъп на внезапна глухота. — Ако искаш да настигнеш джуджетата, предлагам да _тръгнем_ възможно най-скоро.
Сър Рейнолд се обърна към нея, изгубил ума и дума.
— Ноу, Лейди Сибил, там вече се струпват армии! Тоува не е място за дами!
Ваймс примига. Сибил бе взела решение. Щеше да е като отново да гледа как драконите пърлят онова джудже.
Гръдта на лейди Сибил, която й бе позволено да притежава, се изпълни при дълбокото поемане на въздух. Тя сякаш леко се повдигна от земята.
— Сър Рейнолд — започна с ордьовър от лед, — в годината на въшката прабаба ми веднъж е приготвила, _лично_, тежка вечеря за осемнайсет души в един военен редут, изцяло обграден от кръвожадни клачианци, _и_ не е пропуснала шербет и ядки. Баба ми в годината на тихата маймуна е отбранявала от тълпа посолството ни в Псевдополис единствено с помощта на градинар, питомен папагал и тиган пръжки. Покойната ми леля, когато каретата ни веднъж бе задържана от двама отчаяни разбойници с тежки лъкове, им дръпна такава реч, че те действително побягнаха, ревейки за майките си, сър Рейнолд, за _майките си_. Свикнали сме с опасности, сър Рейнолд. Мога ли също да ви напомня, че твърде вероятно половината джуджета, сражавали се в Куумската долина, са _били_ дами? На _тях_ никой не им е казвал да си стоят вкъщи!
„Така, разбрахме се, значи — помисли си Ваймс, — да тръгнем… По дяволите!“
— Капитане — обърна се той към Керът, — изпрати някой да намери онзи граг Свитсън. Предай му, че командир Ваймс му изпраща поздрави и наистина ще заминава рано сутринта.
— Ъ-ъ, ясно, сър. Ще се погрижа — кимна Керът.
„Откъде знаеше, че ще отида? — зачуди се Ваймс — Предполагам, че е било неизбежно. Но той можеше да ни тегли шута, ако беше казал, че сме малтретирали онова джудже. Освен това е един от учениците на Мистър Блясък. Бас държа. Май е добра идея да го държа под око…“