>
Кога _всъщност_ спеше лорд Ветинари? Човек явно трябва в един момент да отпусне глава, разсъждаваше Ваймс. Всеки спи. Може да изкараш с леки дремки донякъде, но рано или късно се нуждаеш от цели осем часа, нали така?
Беше почти полунощ, а Ветинари седеше на бюрото си, свеж като кукуряк и хладен като утринна роса.
— Сигурен ли сте за това, Ваймс?
— Керът може да се погрижи за нещата. Така и така поутихнаха малко. Мисля, че повечето големи зулумаджии са тръгнали към Куумската долина.
— Добра причина вие да не отивате, би могло да се каже. Ваймс, имам… агенти за подобни неща.
— Но вие искахте да ги изловя, сър! — възрази Ваймс.
— В Куумската долина? В този момент? Пращането на наши сили там би могло да има дълбоки последствия, Ваймс!
— Добре! Вие ми казахте да ги измъкна от дупките! За тях _аз_ съм дълбоките последствия!
— Е, безспорно — призна Ветинари, след като стоя втренчен в него по-дълго, отколкото бе удобно. — А когато безстрашно стигнете дотам, ще ви трябват приятели. Ще се погрижа Низшият крал най-малкото да узнае за присъствието ви.
— Не се тревожете, доста скоро ще разбере — озъби се Ваймс. — О, да.
— Не се и съмнявам. Той има агенти в града ни, също както аз в неговия. Така че ще му отдадем дължимото, като го уведомим официално за онова, което той при всички случаи ще узнае. Това се нарича _политика_, Ваймс. То е нещо, което се опитваме да правим в правителството.
— Но… шпиони? Мислех, че сме дружки с Низшия крал!
— Разбира се, че сме — разпери ръце Ветинари. — И колкото повече знаем един за друг, толкова по-добри приятели ставаме. Едва ли бихме си правили труда да шпионираме враговете си. Какъв би бил смисълът? Лейди Сибил няма ли нищо против да отидете?
— Тя идва с мен. Настоява.
— Безопасно ли е?
— Тук безопасно ли е? — сви рамене Ваймс. — Вкъщи дойдоха джуджета през проклетия под! Не се безпокойте, тя и малкият Сам ще бъдат пазени от всяка опасност. Ще взема Фред и Ноби. Също искам да взема Ангуа, Сали, Детритус и Веселка. Многорасовост, сър. Това винаги помага на политиката.
— А Призоваващият мрак? За _него_ какво, Ваймс? О, _не_ ме гледайте така! Джуджетата масово говорят за него. Разбрах, че едно от умиращите джуджета е направило проклятие върху всички, които са били в мината.
— Не бих могъл да знам за това, сър — каза Ваймс, прибягвайки до дървеното изражение, което толкова често му помагаше. — Става дума за мистика. В Стражата не се занимаваме с мистика.
— Това не е шега, Ваймс. Доколкото разбирам, е много древна магия. Толкова древна всъщност, че повечето джуджета са забравили, че е магия. При това е мощна. Ще ги преследва.
— Значи просто да се оглеждам за голямо воднисто око с опашка, а? — заяде се Ваймс. — Това ще улесни нещата.
— Ваймс, _знам_, наясно си, че символът не е самата същност.
— Тъй вярно, сър. Наясно съм. Но магията няма място в ченгелъка. Не я използваме за откриване на виновници. Не я използваме за измъкване на признания. Защото не може да му се вярва на проклетото нещо, сър. То си има собствено мнение. Ако някакво проклятие преследва онези кучи синове, е, то си е негова работа. Но ако аз ги стигна пръв, _сър_, тогава ще са мои арестанти и ще трябва да се оправя с мен.
— Ваймс, архиканцлер Ридкъли ми каза, че според него може да е квазидемонично същество на нейзнайно колко милиона години!
— Казах, каквото имах за казване, сър — отсече Ваймс, вперил очи в една точка точно над главата на лорд Ветинари. — Мой дълг е да настигна тези джуджета. Вярвам, че може да ми помогнат с разследването.
— Но вие нямате доказателства, Ваймс! А ще ви трябват много стабилни доказателства.
— Точно така. Затова искам да ги докарам обратно, изцъклени или не. Тях и проклетите им пазачи. За да мога да разследвам. Някой все ще ми каже нещо.
— Което лично ще ви удовлетвори? — рязко вметна Ветинари.
— Това подвеждащ въпрос ли е, сър?
— Добре, добре — омекна Ветинари. — Лейди Сибил е забележителна жена, Ваймс.
— Да, сър, забележителна е.
Ваймс си тръгна.
След малко Дръмнот, главният секретар на патриция, влезе с тихи стъпки в стаята и постави чаша чай пред Ветинари.
— Благодаря, Дръмнот. Слушаше ли?
— Да, сър. Командирът изглежда не си поплюва.
— Нахлули са в дома му, Дръмнот.
— Съвършено вярно, сър.
Ветинари се облегна на стола и се вторачи в тавана.
— Кажи, Дръмнот, правиш ли залагания?
— От време на време залагам по някоя дребна сума, сър.
— Добре, ако изборът е, от една страна, невидимо и много мощно квазидемонично _нещо_, изградено от чиста мъст, а от друга — командирът, на кого би заложил, да речем… един долар?