— Не бих, сър. Случаят изглежда като за арбитраж.
— Да — промълви Ветинари, взирайки се умислено в затворената врата. — Да, _наистина_.
>
„Не използвам магия — каза си Ваймс, крачейки под дъжда към Невидимия университет. — Но понякога лъжа.“
Той подмина главния вход и се насочи колкото можеше по-предпазливо към Прохода на магьосниците, в средата на който бе осигурена общодостъпност до университета посредством няколко халтави тухли. Поколения чудовищно пияни студенти ги използваха за среднощните си завръщания. Впоследствие ставаха много важни и мощни магьосници, с големи бради и още по-големи шкембета, но никога не помръдваха пръст да оправят зида. В края на краищата беше Традиционен. И обикновено не го наобикаляха Лобстърите*, които почитаха Традицията дори повече от магьосниците.
[* Портиерите или пазачите на Университета, които се преструваха дори с повече ентусиазъм от квесторите. Прозвището им идваше от това, че са дебелокожи, податливи на почервеняване, като се сгорещят, и с най-малкото количество мозък сред всички същества с техния размер.**]
[** Lobster — рак, омар, а също и прозвище на английски войник (заради червената униформа). — Б.пр.]
В случаят обаче един се спотайваше в сенките и подскочи, когато Ваймс го потупа по рамото.
— О, това сте вие, командир Ваймс, сър. Аз съм Уигли, сър. Архиканцлерът ви чака в градинската барака, сър. Последвайте ме, сър. Тихичко, а, сър?
Ваймс запристъпя след Уигли през тъмните, жвакащи морави. Странно, но вече не се чувстваше толкова уморен. Дни наред недоспиване, а се усещаше доста свеж по някакъв мъгляв начин. Надушваше плячката, ето защо. Щеше да си плати за това после.
Уигли, озъртайки се на всички страни с конспираторски вид, който щеше да предизвика мигновено вниманието на всеки случаен наблюдател, отвори вратата на бараката.
Вътре стоеше огромна фигура.
— Командире! — радушно изрева тя. — Колко забавно, а? _Много_ потайно и скрито!
Само силен дъжд би могъл да заглуши гласа на архиканцлер Ридкъли в добро настроение.
— Може ли малко по-тихо, архиканцлерю? — помоли Ваймс, бързо затваряйки вратата.
— Съжалявам! Искам да кажа, съжалявам — магьосникът разпери ръце. — Заповядай, седни! Чувалите с тор са доста приемливи. Е, ъ-ъ… как мога да ти помогна, Сам?
— Може ли засега да се споразумеем, че не можеш? — кисело отвърна Ваймс.
— Интригуващо. Моля, продължавай — избоботи Ридкъли, примъквайки се по-наблизо.
— Знаеш, че няма да допусна използването на магия в Стражата — поде Ваймс. Докато присядаше, в полумрака един навит маркуч го издебна, както обикновено, изотзад, и се наложи да го нокаутира на пода на бараката.
— Знам и те уважавам за това, макар че някои те смятат за проклет тъпунгер.
— Е… — Ваймс се опита да преглътне „проклет тъпунгер“, — работата е там, че трябва много бързо да стигна до Куумската долина. Ъ-ъ… наистина много бързо.
— Тъй да се каже… магически бързо? — подметна Ридкъли.
— В известен смисъл — призна Ваймс, шавайки неудобно. Хич не му се щеше да прави това. И върху какво _беше_ седнал?
— Хмм — проточи Ридкъли, — но без някакъв съществен фокус-мокус, предполагам? Изглеждаш дискомфортно, Сам!
Ваймс тържествуващо вдигна голяма глава лук.
— Извинявай — той я метна настрана. — Не, определено без мокус. Може би една идея фокус. Просто ми трябва малка засилка. Имат ден преднина.
— Разбирам. Сам ли ще пътуваш?
— Не, ще сме единайсет. Две карети.
— Мили боже! А да изчезнете в кълбо дим, за да се появите на друго място, е…
— Изключено! Просто ми трябва…
— Засилка — кимна магьосникът. — Да. Нещо магическо по природа, но не и в същина. Нищо прекалено очевидно.
— И без риск някой да се превърне в жаба или нещо подобно — бързо добави Ваймс.
— Разбира се — потвърди Ридкъли, след което плесна с ръце. — Е, командире, опасявам се, че не можем да помогнем. Да се набъркваме в такива неща не е магьосническа работа! — Той снижи глас и додаде: — И _хич_ няма да можем да помогнем, ако докарате каретите, празни, през задния вход, да речем, след около час.
— О? Ъ-ъ… добре — изломоти Ваймс, опитвайки се да насмогне с обрата. — Няма да ги накарате да литнат или нещо от сорта, нали?
— Няма да направим нищо, командире! — весело заяви Ридкъли, шляпвайки го по гърба. — Мислех, че вече сме се разбрали! И също мисля, че трябва да си тръгваш сега, макар че, разбира се, всъщност не си бил тук. Нито пък аз. Слушай, тази шпионска работа е доста хитра, а?