След като Ваймс си тръгна, Муструм Ридкъли се облегна, запали лулата си и след известно замисляне използва последната клечка кибрит да запали фенера върху масата с разсада. Градинарят обикновено доста се вкисваше, ако му се бъркаха в нещата, така че трябваше да разчисти малко…
Той се взря в пода, където падналият маркуч и главата лук оформяха нещо, което на пръв поглед приличаше на голямо око с опашка.
>
Дъждът поуспокои Ваймс. Беше поуспокоил и улиците. За метежи под дъжда се изисква доста ентусиазъм. Освен това новините от предишната нощ бяха плъзнали. Естествено, никой не се чувстваше _сигурен_, а и ефектите от „Гаф“ и „Големият чук“ бяха такива, че оставяха общо, макар и повърхностно впечатление за несигурност в онова, което наистина се е случило. Бяха се събудили в ужасно състояние, нали? _Нещо_ сигурно беше станало. А тази вечер дъждът се усилваше, така че по-добре човек да си остане в кръчмата.
Той крачеше през мократа шепнеща тъмнина, а умът му кипеше. Колко бързо можеха да се придвижват онези джуджета? Някои от тях звучаха като да са доста стари. Но _корави_ и стари. Въпреки това пътищата натам не бяха добри, а друсането се издържа до определен момент.
А Сибил щеше да мъкне и малкия Сам. Това беше глупаво, само дето… не беше глупаво, не и след като джуджетата са нахлули в дома ти. Домът беше мястото, което ти дава сигурност. Ако не ти дава сигурност, значи не е дом. Противно на здравия разум, той бе съгласен със Сибил. Домът е там, където са заедно. Тя вече бе пратила спешни съобщения по щракалките до свои стари дружки, които живееха близо до долината. Явно си представяше начинанието като някакво семейно пътешествие.
На един ъгъл киснеше група тежко въоръжени джуджета. Може би кръчмите бяха претъпкани или и те се нуждаеха от поохлаждане. Няма закон срещу кисненето, нали?
„Не — изръмжа Ваймс, приближавайки. — Хайде, момчета! Кажете нещо накриво! Хванете оръжието! Мръднете лекичко! Поемете по-силно дъх! Дайте ми нещо, което да се разтегли до «самозащита». Ще бъде моята дума срещу вашата и, повярвайте, момчета, надали ще ви оставя в състояние да кажете и една проклета думичка.“
Джуджетата се взряха в приближаващото се в мъглата видение, обкръжено с ореол от светлината на фенерите, и си плюха на петите.
Така!
>
_Съществото, известно като Призоваващия мрак, се впусна през улиците на вечната нощ покрай мъгливите здания на паметта, които потрепнаха при преминаването му. Вече наближаваше, вече наближаваше. Трябваше да променя хилядолетни навици, но успяваше да открие пролуки, през които да се вмъкне, макар и не по-големи от дупчица на ключалка. Никога досега не бе му струвало толкова усилия, никога не бе му се налагало да се движи толкова бързо. Беше… опияняващо._
_И всеки път, когато поспреше до някоя решетка или открит комин, долавяше преследвания. Отнемаше време, но не спираше да го следва. Рано или късно щеше да го настигне._
>
Граг Свитсън обитаваше едно преградено мазе на Евтината улица. Наемът не беше висок, както и — трябваше да признае — жилищният стандарт: легнал на възтясното си легло, можеше да докосне и четирите стени, или по-скоро три стени и тежка завеса, която отделяше малката му обител от тази на семейство от деветнайсет джуджета, живеещи в останалата част от мазето. Но храната влизаше в наема и уважаваха личното му пространство. Струваше си да имаш за наемател граг; макар че този изглеждаше твърде млад и показваше лицето си. Все пак съседите се впечатляваха.
От другата страна на завесата крещяха деца, ревеше бебе и долиташе миризма на задушено плъхско със зеле. Някой точеше брадва. Друг хъркаше. За джудже в Анкх-Морпорк уединението бе нещо, което се постига вътре в самия теб.
Пространството извън леглото бе изпълнено с книги и всевъзможни бумаги. Бюрото на Свитсън представляваше дъска през коленете му. Четеше омачкана книга. Корицата й бе напукана и плесенясала, а руните пред очите му гласяха: „Той няма сила в този свят. За да изпълни някоя цел, Мракът трябва да открие избраник, живо същество, което да успее да подчини на волята си…“
Свитсън въздъхна. Беше прочел пасажа десетина пъти, надявайки се да му вмени някакъв по-различен смисъл от очевидния. Както и да е, преписа думите в бележника си. После прибра бележника в торбата, метна я на гръб, предплати на Тоин Настъпчик наема си за две седмици и излезе в дъжда.
>
Ваймс не си спомняше кога е заспал. Не си спомняше и да е спал. Изплува от тъмнината при лекото побутване на Керът.
— Каретите са в двора, господин Ваймс!
— Кфоств? — измърмори Ваймс, примигвайки на светлината.