— Тук аз _съм_ командир, да знаеш — заяви Ваймс надуто, колкото можеше на гладен стомах.
— Тъй вярно, сър. Но лейди Сибил по много мек начин е твърда като скала.
— Да, нали? — въздъхна Ваймс, докато крачеха към сградата. — Аз съм много голям късметлия, да знаеш — додаде просто в случай че Керът може да е останал с грешно впечатление.
— Да, сър. Така е, наистина.
— Капитане!
Обърнаха се. Някой бързаше през двора. На гърба му висяха два меча.
— А, специален агент Хенкок! — Керът пристъпи към него. — Имате ли нещо за мен?
— Ъ-ъ, да, капитане — Хенкок нервно погледна Ваймс.
— Това е служебна работа, Анди — окуражи го Ваймс.
— Нямам много сведения, сър. Но поразпитах наоколо и се оказа, че една млада дама е изпратила поне два препоръчани нацъквача до Начук. Това значи, че отиват до главната кула и оттам се предават на който се появи с правилното пълномощно. Не знаем кой е.
— Браво на теб — похвали го Керът. — Някакво описание?
— Млада дама с къса коса е единственото, което успях да измъкна. Подписала е съобщението с „Аицалас“.
Ваймс избухна в смях.
— Е, това е то. Благодаря, специален агент Хенкок, много благодаря.
— Използването на щракалките за престъпни цели ще е нарастващ проблем — тъжно каза Керът, когато отново останаха насаме.
— Твърде вероятно, капитане — съгласи се Ваймс. — Но тук и сега знаем, че нашата Сали не е доста открита с нас.
— Не можем да сме _сигурни_, че е тя, сър.
— Хайде, бе! — щастливо възкликна Ваймс. — Това доста ме ободрява. Една от по-безизвестните вампирски слабости. Никой не знае защо. Върви в комплект с големи прозорци и лесно разкъсващи се завеси. Нещо като мания за безсмъртие, тъй да се каже. Колкото и умни да са, не могат да устоят на заблуждението, че никой няма да разпознае името им, ако го напишат _обратно_. Да вървим!
Ваймс понечи да влезе в сградата и забеляза дребна спретната фигурка, търпеливо стояща до вратата. Имаше вид на някой, който много се радва да чака. Той въздъхна. Пазаря се без брадва в ръка, а?
— Закуска, господин Свитсън? — ухили се Ваймс.
>
— Всичко това е доста забавно — обяви Сибил час по-късно, докато каретите напускаха града. — Помниш ли кога за последен път отидохме на почивка, Сам?
— Всъщност не беше почивка, скъпа — отвърна Ваймс. Над тях малкият Сам се люшкаше напред-назад в малкия си хамак, гукайки.
— Е, все пак беше много интересно — отбеляза Сибил.
— Да, скъпа. Върколаците се опитаха да ме изядат.
Ваймс се облегна назад. Каретата бе удобно тапицирана и меко пружинираше. В момента, докато се промъкваше през трафика, магическата й загуба на тегло едва се усещаше. Щеше ли да свърши някаква работа? Колко бързо можеше да се движи група стари джуджета? Ако наистина бяха взели голям фургон, каретите щяха да ги настигнат утре, когато планините са все още далечна перспектива. Междувременно поне можеше да си отпочине малко.
Той издърпа омачкана книжка, озаглавена „Разходка из Куумската долина“, от Ерик Уилбрейс, който очевидно бе стъпил на почти всичко по-широко от козя пътека в близките планини Овнерог.* Имаше и схематична карта — единствената действителна карта на долината, попаднала на Ваймс. Ерик не беше лош художник.
[* Дори тогава са се намирали нахални планински кози на очевидно стръмни скатове и докато камъчетата са се ронели и ръсели около него, той явно ги е обвинявал, че нарушават Правото му да се скита. Ерик е вярвал непоколебимо, че Земята принадлежи на Хората, както и че той повече от всеки друг представлява Хората. Мъкнел се навсякъде с карта във водонепромокаема опаковка, овесена на връв през врата му. С такива хора шега няма.]
Куумската долина беше… ами Куумската долина беше основно отточен канал, ето какво беше: почти петдесет километра мека варовикова скала, обградена от планини с по-твърд скален състав; щеше да е каньон, ако не беше толкова широка. Единият й край почти се изравняваше с линията на снеговете, другият се сливаше с равнините.
Говореше се, че дори облаците страняха от опустошението, което представляваше Куумската долина. Може и да страняха, но това нямаше значение. Долината така или иначе си набираше вода от топенето и стотиците водопади, които се изливаха над нея от обрамчващите я планини. Един от тези водопади — Кралските сълзи — бе почти километър висок.
Река Куум не просто прииждаше в тази долина. Тя подскачаше и танцуваше в нея. Още на половината път се превръщаше в лабиринт от бучащи води, вечно сливащи се и разделящи се. Те носеха и захвърляха огромни камъни и си играеха с цели дървета, паднали от пропитите с влага гори, които колонизираха сипеите в подножието на планините. Изчезваха с клокочене в дупки и изригваха във фонтани на километри от тях. Нямаха картируемо русло — една силна буря горе в планините можеше да свлече по течението камъни колкото къщи и половин повалена гора, запушвайки понорите и изграждайки бентове. Някои от тях оцеляваха с години, превръщайки се в островчета сред стремглавите води, покривайки се с горички и полянки и колонии от големи птици. Тогава някой ключов камък се подместваше от произволен поток и за час всичко изчезваше.