Нищо, което не можеше да лети, не живееше в долината, поне не за дълго. Джуджетата се бяха опитали да я култивират отпреди първата битка. Не се беше получило. Стотици джуджета и тролове бяха пометени от прословутото наводнение и много от тях никога не бяха открити. Куумската долина ги бе поела в недрата си, в понорите и пещерите си и ги бе запазила за себе си.
В долината имаше места, където ако пуснеш шарена тапа в пастта на някой водовъртеж, след повече от двайсет минути тя изкача във фонтан от пръски на по-малко от километър встрани.
Самият Ерик бе видял този номер, прочете Ваймс, направен от един гид, който поискал по половин долар за демонстрацията. О, да, хората посещаваха долината — туристи, поети и художници, търсещи вдъхновение в обруления, безмилостен пущинак. А други хора — гидове — ги водеха догоре срещу солидно заплащане. За няколко долара в повече им разказваха историята на мястото. Разправяха как вятърът в скалите и бученето на водите носят отзвука на древна битка, продължаваща в смъртта. Казваха, че може би всички онези отнети от долината тролове и джуджета все още се сражават там долу, в тъмния лабиринт от пещери и ревящи потоци.
Един от тях признал на Ерик, че като бил момче през едно хладно лято, когато водите от топящите се снегове били сравнително ниски, се спуснал по въже в един от понорите (понеже като във всички подобни разкази историята на Куумската долина нямаше да е пълна без слухове за несметни съкровища, пометени надолу в мрака) и със собствените си уши чул над шума на водата грохота на битката и крещенето на джуджета, не, сър, честно, сър, смръзна ми се кръвчицата, наистина, сър, о, много благодаря, сър…
Ваймс се изпружи на мястото си.
Вярно ли беше това? Ако този човек бе стигнал малко по-надолу, щеше ли да намери малкия говорещ куб, който Методий Мискинин имаше лошия късмет да отнесе в дома си? Ерик бе отхвърлил това като опит за изкрънкване на още един долар и сигурно си е било точно така, но… Не, кубът дотогава вероятно е бил отдавна изчезнал. При все това мисълта бе интригуваща.
Прозорчето на кочияша се отвори.
— Извън града сме, сър, пред нас е чисто — докладва Уиликинс.
— Благодаря ти. — Ваймс се протегна и погледна към Сибил. — Е, това е моментът на истината. Дръж здраво малкия Сам.
— Сигурна съм, че Муструм не би направил нищо опасно, Сам — отвърна Сибил.
— Не съм убеден в това — Ваймс отвори вратата. — Сигурен съм, че не би _искал_.
Той се прехвърли навън и с помощта на Детритус се изтегли на покрива на каретата.
Тя се движеше добре. Слънцето грееше. От двете страни на пътя зелевите поля изпускаха нежния си аромат във въздуха.
Ваймс се настани до иконома.
— Добре — подвикна, — всички държат ли се за нещо? Хубаво. Пришпори ги!
Уиликинс размаха камшика. Усети се леко раздрусване, когато конете дръпнаха напред, и Ваймс почувства как каретата ускорява.
И май това бе всичко. Очакваше нещо малко по-впечатляващо. Постепенно набираха скорост, да, но това само по себе си не изглеждаше много магическо.
— Предполагам, че се движим с около трийсет километра в час, сър — каза Уиликинс. — Това е доста добра скорост. Препускат добре без…
Нещо ставаше с хамутите. Медните дискове блестяха.
— Вижте зелките, сър! — извика Детритус.
От двете страни на пътя зелките избухваха в пламъци и се изстрелваха във въздуха. А конете все тъй набираха скорост.
— Става дума за енергия! — изкрещя Ваймс, за да надвика вятъра. — Захранваме се от зелки! А…
Той спря. Задната двойка от впряга леко се издигаше във въздуха. Под вторачения му взор челната двойка също започна да се издига.
Той рискува да се обърне назад. Другата карета ги следваше неотлъчно, ясно се виждаше розовото лице на Фред Колън, оцъклено в ням ужас.
Когато Ваймс погледна отново напред, и четирите коня бяха във въздуха.
Освен това имаше и пети кон, по-голям от останалите и прозрачен. Виждаше се само заради прахта и случайния проблясък на светлина по невидимите хълбоци. Всъщност представляваше онова, което се получава, като махнеш коня, но оставиш движението му, скоростта му… духа му, онази част от него, която оживяваше в порива на вятъра. Онова от коня, което всъщност бе Кон.