Вече не се чуваше почти никакъв звук. Може би той не успяваше да насмогне.
— Сър? — тихо се обади Уиликинс.
— Да? — отвърна Ваймс с насълзени очи.
— Минахме последния километър за малко над половин минута. Засякох между километричните камъни.
— Сто километра в час? Не изтъпявай, човече! Една карета не може да се движи толкова бързо!
— Както кажете, сър.
Профучаха покрай един километричен камък. С периферния си слух Уиликинс долови как Ваймс брои под нос, докато не след дълго подминаха още един камък.
— Магьосници, а? — отпаднало рече Ваймс, вторачен право напред.
— Действително, сър — отвърна Уиликинс. — Може ли да предложа след Куирм да тръгнем направо през равнината?
— Пътищата там са доста лоши, да знаеш — отбеляза Ваймс.
— Убеден съм, сър. Но това всъщност няма значение — каза икономът, без да отмества очи от главоломно разстилащия се пред тях път.
— Защо? Ако тръгнем с пълна скорост по онези разбити…
— Косвено имах предвид факта, сър, че вече не точно докосваме земята.
Ваймс, здраво сграбчил перилото, се надвеси отстрани. Колелата се въртяха лениво. Пътят под тях представляваше размито петно. А пред тях духът на коня ведро галопираше напред.
— Около Куирм има доста странноприемници — отрони той. — Бихме могли, ъ-ъ, да поспрем за обяд?
— По-скоро късна закуска, сър! Пощенска кола отпред, сър! Дръжте се здраво!
Миниатюрното квадратче отпред нарастваше доста бързо. Уиликинс дръпна юздите, Ваймс за миг зърна препускащи коне, а пощенската кола се превърна в стопяваща се точица и скоро изчезна сред пушеците от горящи зелки.
— Онез камъни бая бързо джиткат край нас — забеляза Детритус общително. Зад него, за пръв път озовал се в свят, в който небето стигаше чак до земята, Тухльо се бе проснал на покрива на каретата, здраво стиснал очи. Пръстите му оставяха отпечатъци в медните перила, обкантващи покрива.
— Може ли да пробваме спирачките? — опита Ваймс. — Внимавай! Каруца!
— Те само спират колелата, сър! — извика Уиликинс, докато каруцата изсвистя покрай тях и се смали в далечината.
— Пробвай малко да дръпнеш юздите!
— При тази скорост, сър?
Ваймс открехна прозорчето зад тях. Сибил бе взела малкия Сам в скута си и люшкаше над главата му пухкава дрънкалка.
— Всичко наред ли е, скъпа?
Тя вдигна очи и се усмихна.
— Много меко вози, Сам. Но не се ли движим малко бързичко?
— Ъ-ъ, можеш ли да седнеш с гръб към конете? — помоли Сам. — И да хванеш здраво малкия? Може леко да… подруса. — Той изчака Сибил да си смени мястото, след което затвори прозорчето и извика на Уиликинс: — Сега!
Изглежда нищо не стана. В съзнанието на Ваймс крайпътните камъни отекваха с _жжт… жжт_ покрай профучаващия впряг.
След което летящият свят позатихна, докато в полята от двете им страни стотици горящи зелки се изстрелваха в небето с опашки от мазен дим. Изтъканият от светлина и въздух кон изчезна и истинските коне леко се спуснаха на пътя, плавно превръщайки се от плаващи статуи в бясно галопиращи зверове.
Дочу кратък писък, когато каретата зад тях ги подмина и свърна в едно поле с карфиол, където накрая заора с метеорен бумтеж. И настъпи тишина, нарушавана само от хаотичното тупване на падащи зелки. Детритус успокояваше Тухльо, който очевидно не бе уцелил момента да става чист. Явно щеше да се омаже и без дрогата.
Горе в небето, извън обхвата на зелките, пропя полска чучулига. Долу с изключение на хленченето на Тухльо всичко бе затихнало.
Ваймс разсеяно измъкна полуопечено листо от шлема си и го метна настрана.
— Е, това беше забавно — рече с малко отнесен глас. Внимателно се смъкна на земята и отвори вратата на каретата. — Всички добре ли сте там вътре?
— Да. Но защо спряхме? — запита Сибил.
— Свърши ни… ъ-ъ, ами просто ни свърши. По-добре да ида да видя дали останалите са наред…
Близкостоящият километричен камък обявяваше, че до Куирм остават три километра. Докато Ваймс измъкваше гроздеберито, една нажежена зелка се размаза на пътя зад гърба му.
— Добро утро! — любезно поздрави той за изненада на духчето. — Колко е часът, моля?
— Ъ-ъ… осем без девет, Въведете Името Си Тук.
— Това значи малко над километър и половина в минута — измърмори Ваймс. — Много добре.
Крачейки като сомнамбул, той пресече пътя и мина до полето от другата страна. Тръгна по следата от прекършена, пушеща зеленина към другата карета. Пътниците тъкмо се измъкваха от нея.