— Всички добре ли са? Закуската днес ще бъде варено зеле, печено зеле, пържено зеле — той бързо отскочи, когато димящ карфиол удари земята и се пръсна на парчета — и карфиолен сюрприз. Къде е Фред?
— Търси място да повърне — докладва Ангуа.
— Разумен човек. Ще поостанем минутка-две тук, струва ми се.
След това Сам Ваймс се върна до километричния камък, седна до него, обви го с ръце и го стискаше, докато не се почувства по-добре.
>
_Можеше да стигнеш джуджетата доста преди да наближат Куумската долина. Боже мили, с тази скорост отпреди малко направо трябваше да внимаваш да не се забиеш в тях!_
Мислите гризяха Ваймс, докато Уиликинс изведе каретата от Куирм с много умерена скорост, а после, при една права отсечка от пътя, отприщи скритите конски сили, докато не вдигнаха шейсет километра в час. Това изглеждаше достатъчно бързо.
_Все пак никой не пострада. Би могъл да стигнеш Куумската долина до здрачаване!_
Да, но планът не беше такъв.
„Добре — каза си той, — а какъв е планът по-точно?“ Е, определено беше от полза, че Сибил познаваше едва ли не всички или поне всички от женски пол на определена възраст, които бяха посещавали Куирмския колеж за благородни девици по нейно време. Явно бяха стотици. Изглежда всички имаха имена от сорта на Бъни или Бабълс и педантично поддържаха връзка помежду си, до една бяха омъжени за влиятелни или могъщи мъже, всички се прегръщаха при поздрав и говореха за доброто старо време в клас 3-б или който и да било там, а ако действаха заедно, сигурно щяха да въртят света на пръста си или — мисълта осени Ваймс — може би вече го правеха.
Те бяха Дами, които Организират.
Колкото и да се стараеше, бяха необозрими за Ваймс. Обединяваше ги поток от кореспонденция. Той се удивяваше на способността на Сибил да се притеснява за проблемите на дете — което никога не бе зървала, — на жена, която не бе виждала от двайсет и пет години. Това си беше чисто женско умение.
И така, щяха да отседнат в близко до долината градче при една дама, засега известна му само като Бънти, чийто съпруг бе местният магистрат. По думите на Сибил, той притежаваше собствена полиция. Ваймс си преведе това като „собствена банда от дебеловрати, беззъби, зловонни ловци на крадци“, понеже в тези градчета обикновено беше така. Все пак можеха и да са от полза.
Извън това… нямаше план. Възнамеряваше да намери джуджетата и да залови и завлече обратно в Анкх-Морпорк възможно най-много от тях. Но това бе намерение, не план. Все пак твърдо намерение. Петима бяха убити. Това не се преглъща просто ей така. Щеше да ги завлече до тъмниците и да хвърли всичко върху тях, надявайки се на попадение. Съмняваше се, че са им останали много приятели. Работата, разбира се, щеше да се политизира, винаги става така, но поне хората щяха да _знаят_, че е направил всичко по силите си, а това беше единственото, което можеше да направи. И с малко късмет това щеше да избие странните идеи от главите на останалите. Но все пак оставаше проклетата Тайна. Хрумна му, че ако _успее_ да я разкрие и тя се окаже само доказателство, че джуджетата са нападнали от засада троловете или троловете са нападнали от засада джуджетата, или че и двете страни взаимно са си устроили засада и са нападнали едновременно, е, значи просто можеше да я хвърли на боклука. Това наистина нямаше да промени нищо. А едва ли щеше да се окаже гърне със злато. Войниците не носеха много пари на бойните полета, понеже нямаше кой знае за какво да ги похарчат.
Въпреки всичко началото бе добро. Бяха откопчили малко време, нали? Можеха да поддържат прилична скорост и да сменят конете на всяка спирка. Защо се опитваше да се убеждава? Разумно бе да намалят темпото. Онази скорост беше _опасна_.
— Ако поддържаме това темпо, можем да сме там вдругиден, нали? — обърна се той към Уиликинс, докато конете топуркаха между посевите с млада царевица.
— Щом казвате, сър — отвърна Уиликинс. Ваймс забеляза дипломатичната нотка.
— Не смяташ ли така? Хайде, можеш да споделиш спокойно!
— Е, сър, онези джуджета искат да стигнат там спешно, нали?
— Предполагам. Не мисля, че ще искат да се мотаят. Е, и?
— Ами просто се чудя защо смятате, че ще използват пътя, сър. Биха могли да ползват метли, нали?
— Сигурно — призна Ваймс. — Но архиканцлерът щеше да ми каже, ако беше така, убеден съм.
— Моля да ме извините, сър, но какво общо има той с това? На тях не им е нужно да притесняват господата от университета. Всички знаят, че най-добрите метли се правят от джуджета, горе в Меден рудник.
Каретата трополеше по пътя си.
След известно време Ваймс отбеляза с тон на дълбоко размишлявал човек: