Оказа се, че Бънти е всъщност Беренис Мишкина, понастоящем Уейнсбъри, което сигурно е било облекчение, със задомена дъщеря, живееща близо до Куирм, и син, който трябвало да отиде спешно до Четири хикса заради _пълно_ недоразумение, но сега се бил заел с голям бизнес с овце. Надявала се, че Сибил и, разбира се, Негова светлост ще могат да останат до събота, понеже е поканила просто _всички_ и не беше ли малкият Сам абсолютно _прелестен_… и така нататък чак до „… и почистихме една от конюшните за троловете ви“, казано с щастлива усмивка.
Преди Сибил или Ваймс да успеят да продумат, Детритус свали шлема си и се поклони.
— Много благодаря, г’спожо — сериозно каза той. — Да знаете, хората нявга забравят да ги почистят. Точно тия малки жестове значат много.
— О, благодаря — възкликна Бънти. — Колко очарователно. Аз, ъ-ъ, никога не съм виждала трол да носи дрехи досега.
— Мога да ги сваля, ако искате — предложи Детритус. В този момент Сибил внимателно хвана Бънти за ръка и предложи:
— Нека те представя на всички останали…
Господин Уейнсбъри, магистратът, не беше подкупният продажник, който Ваймс бе очаквал. Беше слаб, висок и не говореше много; прекарваше повечето си време у дома в кабинет, пълен с юридическа литература, лули и рибарски такъми; раздаваше правосъдие сутрин, ходеше на риболов следобед, и великодушно прости на Ваймс за пълната му незаинтересованост относно умрелите мухи.
Местното градче, наричано Куумската махала, се изхранваше добре покрай реката. Куум се разстилаше и забавяше устрема си в равнините и бе тъпкана с риба повече от консерва сардини. От двете й страни се ширеха блата с дълбоки и скрити езера, покрай които гнездяха и се хранеха безброй птици.
О… имаше и черепи.
— Аз съм и съдебният лекар — сподели на Ваймс господин Уейнсбъри, докато отключваше чекмедже на бюрото си. — Всяка пролет реката изхвърля кости тук. Предимно на туристи, разбира се. Уви, те наистина не приемат съвети. Но понякога се натъкваме на неща от по-голям… исторически интерес. — Сложи джуджешки череп на тапицирания с кожа плот. — На около стотина години е. От последната голяма битка преди век. Изниква и по някоя част от снаряжението. Прибираме всичко в костницата и от време на време джуджетата или троловете идват с каруца да подберат каквото трябва и го отнасят. Приемат нещата много насериозно.
— А някакво съкровище? — запита Ваймс.
— Ха. Не и такова, за което ме осведомяват. Но щях да чуя, ако е имало нещо голямо. — Магистратът въздъхна. — Всяка година тук идват търсачи. Понякога вадят късмет.
— Намират злато?
— Не, но се връщат живи. Останалите? В определен момент водата ги изхвърля от пещерите. — Той избра една лула от поставката на бюрото си и започна да я пълни. — Чудя се, че всички смятат за необходимо да носят оръжие в долината. Тя убива по прищявка. Ще вземете ли един от момците ми, командире?
— Имам си личен водач — отказа Ваймс, но после добави: — Благодаря все пак.
Господин Уейнсбъри дръпна от лулата си.
— Както желаете, разбира се. При всички положения ще следя реката.
>
Ангуа и Сали бяха настанени в една спалня. Ангуа се опита да се настрои положително. Жената нямаше как да знае. Пък и бе приятно да си легнеш на чисти чаршафи, макар и стаята да миришеше леко на плесен. „Повече плесен, по-малко вампир — каза си тя, — гледай от добрата страна!“
Отвори око в тъмнината.
Някой тихо бе прекосил стаята. Не вдигаше шум, но раздвижи въздуха и промени структурата на неуловимите нощни звуци.
Вече стигна до прозореца. Той беше затворен, но лекото проскърцване сигурно бе от завъртането на райбера.
Лесно позна, че прозорецът се отвори — в стаята нахлуха нови миризми.
Разнесе се писък, може би доловим само от върколак, последван от внезапно изпърхване на множество кожени крилца. _Дребни_ кожени крилца.
Ангуа отново затвори око. Малката хубостница! Сигурно вече просто не й пукаше? Няма смисъл обаче да се опитва да я проследи. Поразсъждава върху идеята да затвори прозореца и да залости вратата, само за да види с какви извинения щеше да се измъкне, но я отхвърли. Безпредметно е и да казва на Ваймс. Какво можеше да докаже? Всичко ще се припише на върколашко-вампирската нетърпимост…
>
Сега, когато Куумската долина се ширна пред Ваймс, той разбра защо не бе правил планове. За нея не можеха да се правят планове. Тя щеше да им се присмее. Щеше да ги избута така, както избутваше пътищата.
— Разбира се, виждате я в най-доброто й състояние по това време на годината — каза Веселка.
— Под най-доброто имаш предвид?… — подсказа Ваймс.