— Ами не се опитва да ни убие, сър. И птичките пеят. А когато слънцето е в подходящо положение, се извиват чудни дъги.
Имаше страшно много птици. Насекомите се размножаваха като бесни в широките плитки локви и езерца, осейващи долината в късна есен. Повечето от тях пресъхваха до края на лятото, но сега-засега Куумската долина гъмжеше от неща, които правеха „бззз!“. А птиците прииждаха от равнините да пируват с тях. Ваймс не разбираше много от птици, но ги оприличаваше най-вече на лястовички, милиони лястовички. От гнездата на най-близката канара, поне на километър от тях, долиташе врява. А там, където дърветата и камъните бяха заприщили речните потоци, никнеха фиданки и зелени растения.
Под тясната пътечка, по която бе поела групата, водите бликаха от половин дузина скали и се съединяваха в един див водопад над равнината.
— Всичко е толкова… толкова живо — възкликна Ангуа. — Мислех, че ще е просто каменист пущинак.
— Така е на бойните полета — обясни Детритус, покрит с блестящи капчици роса. — Баща ми ме доведе тука, като пътувахме за града. Показа ми тоя камънак, тресна ме по тиквата и каза „Помни“.
— Какво да запомниш? — попита Сали.
— Не каза. Тъй че аз, така де, най-общо запомних.
„Не очаквах това — помисли си Ваймс. — Толкова е… хаотично. О, добре, нека поне се махнем от козирката. Всичките тези проклети скални късове все са дошли отнякъде.“
— Надушвам дим — обяви Ангуа след малко, докато несигурно напредваха по обсипаната с отломки пътека.
— Бивачни огньове — подхвърли Веселка. — Подранили ентусиасти, предполагам.
— Искаш да кажеш, че си пазят ред за битката? — удиви се Ваймс. — Внимавай с този камък, хлъзга се!
— О, да. Боят започва едва в Деня на Куумската долина. Това е утре.
— По дяволите, бях загубил представа. Ще ни засегне ли тук долу?
Свитсън се прокашля вежливо.
— Не мисля, командире. Този район е прекалено опасен за битка.
— О, да, ще бъде ужасно, ако някой се нарани — процеди Ваймс, катерейки се по една дълга купчина гниеща дървесина. — На всички ще им се скофти денят.
„Историческо пресъздаване — каза си кисело, докато си проправяха път около, под, над или през камъните и гъмжащите от насекоми купчини натрошена дървесина, пресечени отвсякъде от ручейчета. — Само че ние го правим с хора в костюми и изтъпени оръжия, плюс продавачи на хотдог и момичета, които се чувстват тъпо, защото могат да се облекат само като слугини, понеже слугинството е било единствената възможност за женски работни места в по-старите времена.
Но джуджетата и троловете… те наистина водят битката наново. Като че ли ако я повторят достатъчно пъти, резултатът ще е по-добър.“
На пътеката пред него се изпречи дупка, наполовина запълнена със зимни отломки, но успяваше да погълне цял ручей. Той се вливаше, пенейки се, в дълбините. Далеч долу се чуваше екот. Когато коленичи и докосна водата, тя се оказа режещо студена.
— Да, внимавайте за понори, командире — предупреди Свитсън. — Това е варовик. Водата го прояжда твърде бързо. Сигурно ще попаднем и на доста по-големи. Често са скрити под гниещи наноси. Внимавайте къде стъпвате.
— Не се ли запушват?
— О, да, сър. Видяхте размера на камъните, отърколени дотук.
— Това е като огромен билярд!
— Нещо подобно, предполагам — внимателно отвърна Свитсън.
След десетина минути Ваймс седна на един пън, свали шлема си, извади голяма червена кърпа и избърса чело.
— Става все по-горещо — отбеляза той. — А всичко в това проклето място изглежда еднакво… Ох! — Той се перна по китката.
— Комарите може да са малко радикални, сър — отзова се Веселка. — Говори се, че ако хапят много силно, наближава буря.
И двамата вдигнаха очи към планините. В далечния край на долината се стелеше жълта мараня, а между върховете — облаци.
— Е, _чудесно_ — каза Ваймс, — понеже сякаш ме ухапа до кокал.
— Не бих се тревожила толкова, командире — отбеляза Веселка. — Голямата буря в Куумската долина се случва веднъж в живота.
— Със сигурност не би доживял друга, ако попаднеш в нея — съгласи се Ваймс. — Да си призная, това проклето място ми лази по нервите.
Останалите от групата ги настигнаха един по един. Сали и Детритус видимо страдаха от жегата. Вампирът седна в сянката на голяма скала, без да каже дума. Тухльо се просна до ледения поток и натопи глава в него.
— Опасявам се, че не съм от голяма полза тук, сър — призна Ангуа. — Надушвам джуджета, но само толкова. Навсякъде има прекалено много проклета вода!
— Може би няма да ни е необходим носът ти. — Ваймс развърза рулото с рисунката на Сибил, разви я и защипа двата края.