— Веселке, ще ми помогнеш ли? — помоли той. — Всички останали починете си малко. И не се смейте!
Той надяна пръстена от планини на главата си. Откъм Ангуа дойде покашляне, което се престори, че не забелязва.
— Добре — проточи Ваймс, завъртайки твърдата хартия, за да намести контура на планините над нарисуваните им очертания. — Това там е Меден рудник, а _там_ — Кори Селести… и прилягат доста добре на рисунката. Практически вече сме върху мястото!
— Не съвсем, командире — обади се Свитсън зад него. — И двете са поне на шестстотин километра оттук. Изглеждат почти еднакво от всяка точка в тази част на долината. Трябва да гледате по-близките върхове.
Ваймс се обърна.
— Добре. Кой е онзи, дето изглежда като отсечен отляво?
— Това е Кралят, сър — каза Веселка. — Той е на около петнайсет километра.
— Наистина ли? Изглежда по-близо. — Ваймс откри планината на рисунката. — А онзи малкият там? С двата върха?
— Не знам как се казва, сър, но виждам какво имате предвид.
— Прекалено са малки и прекалено сближени… — промърмори Ваймс.
— Тогава тръгнете към тях, сър. Гледайте си в краката. Стъпвайте само на гола скала. Заобикаляйте всякакви струпани отломки. Грагът е прав. Може да скриват някой стар понор и да паднете право през тях.
— Добре-е. Някъде на средата им е онази оголена скала със странната форма. Ще тръгна право към нея. И ти гледай къде стъпвам, става ли?
Опитвайки се да държи рисунката по контура, препъвайки се в камъни и джапайки през ледени ручейчета, Ваймс вървеше по самотната долина…
— Мътните го взели!
— Сър?
Ваймс погледна над ръба на фунията си.
— Изгубих Краля. Онази проклета верига от скални късове го скрива. Чакай малко… виждам планината с откършения връх…
Наглед бе толкова просто. _Щеше_ да е просто, ако Куумската долина беше равна, а не осеяна с валуни като разхвърляни кегли по игрището на боговете. На някои места трябваше да се връщат обратно заради камари преплетени, вонящи, гъмжащи от комари дървета, които препречваха пътя. Или прегради от камъни с дължината на улица. Или широк, изпълнен с мъгла, бумтящ котел разпенена вода, който навсякъде другаде щеше да се нарича Дяволски казан, но тук бе безименен, защото това бе Куумската долина и за нея просто нямаше достатъчно дяволи, а и те нямаха достатъчно казани.
А мухите хапеха и слънцето напичаше, и гниещите дървета, влажният въздух и липсата на вятър създаваха гъсти лепкави миазми, които сякаш размазваха мускулите. „Нищо чудно, че са се били в другия край на долината — помисли си Ваймс. — Там поне има въздух и вятър. Поне се чувстваш добре.“
Понякога излизаха на открито място, което приличаше на нарисуваното от Методий Мискинин, но после то отново изчезваше в лабиринта. Налагаше се да заобикалят, след което да заобикалят заобиколеното.
Накрая Ваймс седна на избелял, пропукващ дънер и хвърли рисунката до него.
— Сигурно сме го пропуснали — изпъхтя. — Или Мискинин не е уцелил съвсем планините. Пък може и част от планината да се е срутила през последните стотина години. Възможно е. Може да сме на двайсет крачки от каквото и да търсим и пак да го пропуснем. — Той перна един комар от китката си.
— Горе главата, сър! Мисля, че сме доста близо — окуражи го Веселка.
— Нима? И какво те кара да мислиш така? — сопна се Ваймс, обърсвайки вежда.
— Понеже смятам, че май седите върху картината, сър. Много е изцапано, но на мен това ми прилича на навито платно.
Ваймс бързо стана и се втренчи в дънера. Единият край на това, което бе взел за сиво-жълтеникава кора, бе леко заметнат и разкриваше боя от вътрешната си страна.
— А онези пръчки там… — започна Веселка, но спря, защото Ваймс вдигна пръст до устните си.
Наблизо наистина лежаха няколко дълги тънки борови клона с откършени клонки. Нямаше да ги забележат, ако не беше навитата на руло картина.
„Те просто са постъпили като нас — замисли се Ваймс. — Сигурно им е било по-лесно, ако са имали достатъчно джуджета да придържат картината. Планините им са били нормално оцветени, а не само контурни линии, и по-голямото платно е било по-точно. При това са разполагали с време. Мислели са, че са доста напред от нас. Тревожили са се само за проклетия мистичен символ.“
Той изтегли меча си и подкани Веселка да го последва.
„Явно не само тъмните джуджета са тук — каза си Ваймс, промъквайки се покрай близките скали. — Те няма да стоят на открито през деня. Да видим, значи, колко са останали на стража…“
Николко, както се оказа. Беше нещо като антиклимакс. Зад скалите бе мястото, където би стоял X, ако имаше такъв.
Сигурно са били наистина уверени в себе си, осъзна Ваймс. Както изглежда, бяха преместили тонове камъни и паднала дървесина, а лостовете бяха останали като доказателство.