Точно този момент би бил много подходящ Ангуа и останалите да се присъединят към нас, реши той.
Пред тях имаше дупка с отвор около два метра. Напречно на нея бе сложен стоманен прът, забит в два прясно изсечени жлеба. Якото въже висеше от пръта и изчезваше в дълбините. Далече долу се носеше тътенът на тъмни води.
— Мискинин ще да е бил голям храбрец да застане тук — отбеляза Ваймс.
— Преди сто години дупката сигурно е била тампонирана, сър — предположи Веселка.
— Виж какво — подхвана Ваймс, ритайки камъче в гърловината. — Преструвай се, че съм градско чедо, което си няма и идея от пещерите, става ли?
— Това е, когато дупката се запуши, сър — търпеливо обясни Веселка. — Господин Мискинин сигурно е трябвало само да се спусне върху тапа от наноси.
_Това е мястото._
„Значи… тук е намерил говорещия куб“ — каза си Ваймс. Пренебрегвайки протестите на Веселка, защото тук той бе командирът, Ваймс се хвана за въжето и се спусна няколко стъпки.
Там, под отвора на дупката, в скалата бе набито ръждясало парче желязо. От него висяха няколко брънки от също толкова ръждясала верига.
_То пееше във веригите си…_
— В една бележка пишеше, че онова нещо било оковано — спомни си той. — Е, тук има някаква верига и нещо като счупен нож!
— Джуджешка стомана, сър! — укорително го поправи Веселка. — Много издръжлива.
— Може ли да издържи цялото това време?
— О, да. Предполагам, че за известен период след Мискинин това тук е било фонтан — водата е бликнала под налягане и е избутала тапата навън. Подобни неща се случват непрекъснато в Куумската до… Ъ-ъ, сър, какво правите?
Ваймс се взираше надолу в тъмнината. Под него се пенеха невидими мрачни води. „Значи… пратеникът се е изкатерил по тази дупка — разсъди той. — Къде да скрие куба на сигурно място? Горе може да е имало тролове. Но едно бойно джудже със сигурност има кинжал, пък и обичат веригите. Да… тук би било добро място. А и той скоро е щял да се върне…“
— Старчоците са се спуснали по това? — Той плъзна поглед по въжето, чезнещо в мрака.
— Старчоци, ама джуджета, сър. Да. Силни сме за ръста си. Няма да слизате долу, нали, сър?
_Там долу има страничен тунел…_
— Там долу трябва да има страничен тунел — каза Ваймс. Горе в планините изтътна гръм.
— Но другите скоро ще дойдат, сър! Не прибързвате ли?
_Не ги чакай._
— Не. Кажи им да ме последват. Виж, изгубихме време. Не мога да вися тук цял ден.
Веселка се поколеба, а после извади нещо от една торбичка на колана си.
— Тогава поне вземете това, сър.
Ваймс улови малкото пакетче. Беше учудващо тежко.
— Восъчен кибрит, сър, не се мокри. А опаковката ще гори като факла поне четири минути. Има и джуджешки хляб.
— Е… благодаря — каза Ваймс на тревожната кръгла сянка под жълтото небе. — Гледай сега, ще видя дали долу има някаква светлина и ако няма, веднага ще се върна. Не съм _толкова_ тъп.
Той се заспуска по въжето. Имаше възел на всеки две стъпки. Въздухът бе ледено студен след жегата на долината. Фини пръски долитаха отдолу.
_Имаше_ тунел, доста над дъното. Почти бе сигурен и че вижда светлина в далечината. Е, не беше глупак. Трябваше да…
_Пусни се…_
Ръцете му отпуснаха захвата си. Дори не му остана време да изругае, преди водата да го погълне.
>
Ваймс отвори очи. След време, бавно движейки ръка заради болката, той откри лицето си и провери дали клепачите му действително бяха отворени.
Кои части от тялото му не боляха? Той провери. Не, явно никои. Ребрата му поддържаха рефрена на болката, а коленете, лактите и главата му допринасяха с трели и арпеджио. Накъдето и да помръднеше, за да облекчи болката, тя се прехвърляше от едно място на друго. Главата му бумтеше, сякаш някой удряше с чук по тъпанчетата му.
Той простена и изкашля вода.
Лежеше върху зърнест пясък. Чуваше шуртенето на водата някъде наблизо, но пясъкът под тялото му бе леко влажен. А това не изглеждаше редно.
Рискува да се обърне на една страна — процесът изтръгна значително количество стонове.
Спомняше си ледената вода. И дума не можеше да става за плуване. Единственото, което успя да направи, бе да се свие на топка, докато водата го подмяташе, остъргваше и удряше из моникса на Куумската долина. Сигурен бе, че в един момент мина през подземен водопад, но успя да поеме въздух, преди да бъде завлечен. После го обгърна дълбочина и налягане и животът му почна да се превърта пред очите му. Последната му мисъл бе „Моля ви, моля, нека пропуснем оная част с Дроздина Шибина“…