А сега лежеше тук на невидим плаж, изцяло извън водата. Но тук със сигурност нямаше приливи!
Значи имаше някой нейде в тъмнината, който го наблюдаваше. Това е. Извлекли са го и сега наблюдават…
Отново отвори очи. Малко от болката бе преминала, оставяйки за отплата вдървяване. Имаше чувството, че е минало време. Тъмнината го притискаше от всички страни, дебела като кадифе.
Той се завъртя с пъшкане и този път успя да застане на четири крака.
— Кой е там? — изфъфли и много внимателно се изправи на крака.
Изправеното положение изглежда намести предавките на мозъка му.
— Има ли някой? — Мракът погълна звука. Все пак какво щеше да направи, ако нещо бе отвърнало „Да!“?
Той изтегли меча си и го насочи напред, затътряйки се напосоки. След няколко крачки мечът издрънча в скала.
— Кибрит! — измърмори той. — Имам кибрит!
Напипа вързопчето и с треперещи пръсти бавно извади една клечка. Изчегърта восъка с нокът и я драсна в скалата.
Пламъкът преряза очите му. Бързо, гледай! Течаща вода, гладък пясък, следи от ръце и крака, излизащи от водата, само един чифт? Да. Стените изглеждаха сухи, малка пещера, ей там тъмница, изход…
Ваймс закуцука към кръглия отвор колкото може по-бързо, докато клечката пращеше и съскаше в ръката му.
Тук имаше по-голяма пещера, толкова голяма, че чернотата в нея сякаш изсмукваше цялата светлина на пламъчето, което опари пръстите му и угасна.
Тежкият мрак отново се спусна като завеса и той разбра какво имат предвид джуджетата. Това не беше тъмнината на навес, мазе или дори на плитката им мина. Тук бе дълбоко под земята и тежестта на целия този мрак го смазваше.
Тук-там капчици вода падаха с „пльок“ в невидими локви.
Ваймс се влачеше напред. Усещаше, че кърви. _Не_ знаеше защо върви, но знаеше, че трябва.
Може би щеше да открие лъч светлина. Може би щеше да открие дънер, завлечен дотук, и да изплува с него навън. Нямаше да умре, не и тук в мрака, далеч от дома си.
Капчуците в кухината ставаха все повече. Доста от тях се стичаха във врата му и навсякъде около него се чуваше пльок-пльок. Ха, да ти капе вода във врата и да шепнат странни шумове в сенките… е, по това се разбира дали ставаш за ченге, нали? Само дето тук нямаше сенки. Нямаше достатъчно светлина.
Може би онова проклето джудже бе минало оттук. Но _беше_ намерило изход. Може да е знаело пътя, може да е имало въже, може да е било младо и силно… както и да се е измъкнало, полуживо, скрило е съкровището, а после се е смъкнало до долината, на път към гроба си. Ето как си отиваха людете. Той си спомни госпожа Олдсбъртън, която полудя след смъртта на детето си и почна да бърше всичко в къщата, всяка чаша, стена, таван и лъжица, без да вижда никого и да чува нищо, просто работеше по цял ден и цяла нощ. Когато нещо в главата ти прещрака, си намираш занимание, каквото й да е, за да спреш да мислиш.
Най-добре да спре да мисли, че откритият от джуджето изход бе онзи, по който бе пристигнал, защото нямаше идея къде е сега.
Може би просто можеше да скочи обратно във водата, този път знаейки какво прави, и може би щеше да успее да изплува на открито, преди бясното течение да го очука до смърт. Може би щеше…
Защо, по дяволите, пусна онова въже? Беше нещо като онзи гласец, шепнещ „скачай“, когато си на ръба на скала, или „пипни огъня“. Хората не го слушат, разбира се. Поне повечето не го слушат обикновено. Значи, някакъв глас му бе казал „пусни се“ и той се пусна…
Ваймс се повлече напред, целият в болки и кръв, а мракът обви опашка около него.
>
— Ще се върне скоро, да знаеш — каза Сибил. — Дори да е в последната минута. — Големият старинен часовник в хола тъкмо бе отбелязал пет и половина.
— Сигурна съм — отвърна Бънти. Къпеха малкия Сам.
— _Никога_ не закъснява — продължи Сибил. — Казва, че ако закъснееш с добро основание, ще го направиш и с лошо. Освен това е едва пет и половина!
— Има много време — съгласи се Бънти.
— Фред и Ноби закараха ли конете до долината? — запита Сибил.
— _Да_, Сибил. Нали ги изпрати. — Бънти погледна над главата на Сибил към мършавата фигура на мъжа си, който стоеше на вратата на хола. Той безнадеждно сви рамене.
— Онзи ден влетя по стълбите, докато часовниците биеха шест часа. — Сибил нежно сапунисваше малкия Сам с гъбичка във формата на мече. — В последната секунда. Само почакай и ще видиш.
>
Искаше да спи. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Свлече се на колене и падна възнак на пясъка.
Когато с мъка отвори очи, видя бледи звезди над главата си и отново го обзе чувството, че не е сам.
Обърна глава, примигвайки при режещата болка, и видя малък, но ярко осветен сгъваем стол на пясъка. На него седеше закачулена фигура и четеше книга. В пясъка до нея бе забита коса.