Бяла скелетна ръка прелисти страница.
— Ти вероятно си Смърт? — каза Ваймс след време.
— А, ГОСПОДИН ВАЙМС, КАКТО ВИНАГИ ПРОНИЦАТЕЛЕН. ВЕДНАГА СХВАНА. — Смърт затвори книгата с пръст в нея да отбележи мястото.
— Виждал съм те и преди.
— ВЪРВЯЛ СЪМ МНОГО ПЪТИ РЕДОМ С ТЕБ.
— И това е _то_, така ли?
— ХРУМВАЛО ЛИ ТИ Е НЯКОГА, ЧЕ ИДЕЯТА ЗА ПИСМЕНО ПОВЕСТВОВАНИЕ Е МАЛКО СТРАННА?
Ваймс разбираше кога някой се опитва да избегне отговор, който наистина не иска да каже, и случаят бе точно такъв.
— Така ли е? — настоя той. — Това ли е то? Този път ли е краят?
— МОЖЕ БИ.
— Може би? Що за отговор е това?
— МНОГО ТОЧЕН. НАМИРАШ СЕ В ПРЕДСМЪРТНО СЪСТОЯНИЕ, КОЕТО НЕМИНУЕМО ОЗНАЧАВА, ЧЕ АЗ ИЗПАДАМ В ПРЕДВАЙМСОВО СЪСТОЯНИЕ, РАЗБИРАШ ЛИ? НЕ МИ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ. ВЪРШИ СИ ТАМ КАКВОТО ВЪРШЕШЕ. ИМАМ СИ КНИГА.
Стиснал зъби, Ваймс се обърна по корем и се надигна на четири крака. Успя да мине няколко метра, преди да се срути отново.
Дочу звука от преместването на стол.
— Не трябва ли да присъстваш на друго място?
— ПРИСЪСТВАМ — отвърна Смърт, сядайки отново.
— Но ти си тук!
— СЪЩО — Смърт обърна страница и като за бездиханен човек докара доста сносна въздишка. — ИЗЛИЗА, ЧЕ ГО Е ИЗВЪРШИЛ ИКОНОМЪТ.
— Какво е извършил?
— ТОВА Е ИЗМИСЛЕНА ИСТОРИЯ. ТВЪРДЕ СТРАННО. ЧОВЕК САМО ТРЯБВА ДА ОБЪРНЕ НА ПОСЛЕДНАТА СТРАНИЦА И ЩЕ РАЗБЕРЕ ОТГОВОРА. СЛЕДОВАТЕЛНО КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ НАРОЧНО ДА НЕ РАЗБИРА?
На Ваймс това му се стори безсмислено, така че го пренебрегна. Част от болките бяха преминали, но главата му още кънтеше. Изпитваше празнота, всецялостна. Просто искаше да спи.
>
— Този часовник верен ли е?
— Опасявам се да, Сибил.
— Тогава просто ще го почакам отвън. Ще приготвя книгата. Да знаеш, няма да допусне нищо да го спре.
— Сигурна съм — каза Бънти.
— Макар че долната долина може да е много коварна по това време на… — Уейнсбъри замлъкна под режещия поглед на жена си.
Беше шест без шест.
>
— Об гъл бъл гълбук!
Беше съвсем слаб, воднист звук и идваше нейде от панталоните на Ваймс. След известно време, достатъчно да си спомни, че има две ръце и панталони, той се пресегна и с мъка измъкна гроздеберито от джоба си. Кутията бе очукана, а духчето — когато Ваймс успя да отвори капака — доста бледо.
— Об бъл гълбук!
Ваймс се вторачи в него. Това беше говореща кутия. Сигнализираше нещо.
— Гългол бълбу лок!
Ваймс бавно наклони кутията. От нея шурна вода.
— Не ме чувате! Аз крещя, а вие не ме чувате! — нададе вой духчето. — Шест без пет е! Четене на малкия Сам!
Ваймс пусна протестиращата кутия върху гърдите си и се взря в бледите звезди.
— Тря’ чета на малкия Сам — смотолеви той и затвори очи. Те се отвориха рязко. — Трябва да чета на малкия Сам!
Звездите се движеха. Това не беше небето! Как можеше да е небето? Това беше проклета пещера, нали така?
Той се претърколи и скочи на крака с едно движение. Звездите бяха станали повече и осейваха и стените. Върмите се движеха с цел. По тавана се стичаше блестящ поток.
Макар и с леко примигване, проблясъците се връщаха в главата на Ваймс. Той надникна в онова, което вече не бе чернота, а само сумрак и сумракът бе като зазоряване след отстъпващия мрак.
— Трябва да чета на малкия Сам… — прошепна той на пространството от гигантски сталактити и сталагмити, блещукащи от капките вода — … да чета на малкия Сам…
С препъване и хлъзгане в плитките локви, образували се на места по белия пясък, Ваймс последва светлинките.
>
Прекосявайки хола, Сибил се опита да не гледа разтревожените лица на домакина и домакинята си. Минутната стрелка на старинния часовник бе почти на 12 и трептеше.
Тя рязко отвори входната врата. Там нямаше никакъв Сам, а по пътя не галопираше никой.
Часовникът започна да бие. Тя дочу някой тихо да застава до нея.
— Искате ли аз да почета на младежа, мадам? — предложи Уиликинс. — Може би мъжки тембър ще…
— Не, аз ще се кача — тихо отвърна Сибил. — Ти чакай тук съпруга ми. Той няма да се забави много.
— Да, мадам.
— Сигурно ще е доста запъхтян.
— Незабавно ще го изпратя горе, мадам.
— Да знаеш, _ще_ дойде!
— Да, мадам.
— _През стени ще мине!_
Сибил тръгна нагоре по стълбите, а часовникът отброи шест часа. Часовникът _не е_ верен. Разбира се, че не е!
Малкият Сам бе сложен в стария детски кът на къщата — доста печално място в сиво-кафяви оттенъци. Имаше наистина стряскащ люлеещ се кон, целият зъби и безумни стъклени очи.