Момченцето стоеше изправено в креватчето си. На личицето му грееше усмивка, но избледня в учудване, когато Сибил придърпа един стол и седна до него.
— Тати помоли мама да ти почете днес, Сам — обяви тя жизнерадостно. — Колко ли ще е забавно!
Сърцето й не се сви. Не можеше. Вече бе толкова свито, колкото изобщо можеше да бъде едно сърце. Но се навря по-навътре и заскимтя, докато момченцето се вторачи в нея, във вратата, пак в нея, и накрая извърна глава и заплака.
>
Ваймс, полунакуцвайки и полутичайки, се препъна и падна в плитко езерце. Откри, че се е препънал в джудже. Мъртво. Много мъртво. Всъщност толкова мъртво, че капещата вода бе изградила малък сталактит върху него, а слой млечнобял варовик го бе циментирал за камъка, на който бе облегнато.
— Трябва да чета на малкия Сам — честно призна Ваймс на сенчестия шлем.
Малко по-нататък на пясъка лежеше бойна джуджешка брадва. Онова в главата на Ваймс не беше точно свързана мисъл, но доловил слаби звуци напред, древен като мисълта инстинкт реши, че няма такова нещо като излишно хладно оръжие.
Той я взе. Покрита бе със съвсем тънък слой ръжда. По пода на пещерата имаше и други издатини и гърбици, които — сега като се загледа — може би също бяха…
Няма време! Трябва да чете!
В края на пещерата земята се издигаше и стичащата се вода я бе направила коварна. Пречеше му, хлъзгаше го надолу, но брадвата помогна. Проблемите се натрупаха един по един! Да качи баира! Да чете книгата! И в този момент започна плачът. Плачът на неговият син. Изпълни съзнанието му.
_Ще горят…_
Пред мисления му взор заплува стълба, безкрайно издигаща се в тъмнината нагоре. Плачът идваше оттам.
Краката се плъзгаха. Брадвата се заби във варовика. Ридаейки и ругаейки, хлъзгащ се на всяка крачка, Ваймс си проправи път до върха на ската.
Нова, огромна каверна се откри пред него. Беше пълна с джуджета. Изглеждаше като мина.
Четири от тях бяха само на няколко крачки от Ваймс, чието съзнание бе пълно с люлеещи се агънца. Те се втрещиха в това внезапно, кърваво, олюляващо се видение, което отнесено размахваше меч в едната ръка и брадва в другата.
И те имаха брадви. Но видението ги погледна страшно и запита:
— {m x-large}Къде е… моята… крава?{/m}
Те се отдръпнаха.
— {m x-large}Това моята крава ли е?{/m} — настоя създанието, пристъпвайки несигурно напред. Поклати тъжно глава.
— {m xx-large}Вика „Беее!“{/m} — изплака то. — {m xx-large}Това е… овца…{/m}
То падна на колене, стисна зъби и обърна лице нагоре като човек, изтормозен отвъд пределите на разсъдъка, и призовавайки боговете на съдбите и стихиите, извика:
— {m xxx-large}Това! Не!! Е!!! Моята!!!! Крава!!!!!{/m}
Викът отекна в каверната и _проникна през самата скала, толкова голям беше зарядът му, че прониза самите планини, прекоси километрите… В печалния детски кът малкият Сам спря да плаче и се озърна внезапно щастлив, макар и удивен, и за изненада на отчаяната си майка каза_:
— _Каа!_
Джуджетата се отдръпнаха заднешком по склона. Върмите по тавана все така прииждаха, очертавайки нашественика на фона на зелено-белия си блясък.
— {m xxx-large}Къде е моята крава? Това моята Крава ли е?{/m} — запита той, крачейки след тях.
Всички джуджета в каверната бяха спрели работа. Във въздуха надвисна колебание. В края на краищата това беше просто един човек и въпросът в много глави се свеждаше до „какво ще предприемат?“. Все още не се бе развил до „какво ще предприема _аз_?“. Освен това къде беше кравата? Тук долу и крави ли имаше?
— {m xx-large}Вика „Иииии!“ Това е кон! Това не е моята крава!{/m}
Джуджетата се спогледаха. Къде беше конят тогава? Чухте ли някакъв кон? Кой още е тук долу?
Четиримата пазачи се бяха оттеглили до средата на каверната за съвет и нови инструкции. Там стояха няколко дълбинници, скупчени в трескав разговор и надзъртащи към приближаващия мъж.
Пулсиращото съзнание на Ваймс добави към тях пухкави зайчета и квакащи патенца…
Той отново се бе свлякъл на колене и плачеше, забил поглед в земята.
Шестима забулени тъмни стражи се отделиха от групата. Единия държеше пред себе си пламъкохвъргачка и внимателно пристъпваше към фигурата. Малкото пламъче на края му беше най-яркото нещо в пещерата.
Фигурата вдигна очи, просветващи от червеното отражение, и изръмжа:
— {m x-large}Това моята крава ли е?{/m}
След което хвърли брадвата със засилка право към пазача. Тя уцели оръжието, което експлодира.
— {m x-large}Вика „Хррррп!“{/m}
— _Хп!! — каза малкият Сам, докато майка му го гушкаше, вперила празен поглед в стената._
Горящият нефт бликна в тъмнината като фонтан. Част от него пръсна по ръката на Ваймс. Той го шляпна. Имаше болка, силна болка, но я възприемаше така, както и съществуването на луната. Беше там, но далеч-далеч и не го касаеше особено.