— {m x-large}Това не е моята крава!{/m} — заяви той, изправяйки се на крака.
Закрачи напред през горящия нефт в червено обагрения дим и покрай джуджетата, отчаяно въргалящи се по земята да изгасят пламъците. Изглежда търсеше нещо.
Двама пазачи се метнаха към него. Сякаш без да ги забелязва, Ваймс се наведе и завъртя меча в кръг. Малко агънце се залюшка пред очите му.
Едно джудже с по-голямо присъствие на духа бе докопало арбалет и вече се прицелваше в него, когато се наложи да предпази главата си от спусналият се поток от прилепи. Отново вдигна арбалета, озърна се при шума, наподобяващ шляпване на две мръвки, и бе сграбчено и захвърлено през пещерата от гола жена. Шокиран миньор замахна с брадвата си към ухиленото момиче, но то изчезна в облак прилепи.
Вече се носеха много крясъци. Ваймс не им обърна внимание. Джуджета се щураха през дима. Той просто ги отхвърляше със замах. Беше намерил онова, което търсеше.
— {m x-large}{/m}Това моята крава ли е? Вика „Мууууу!“{/m}
Вдигайки паднала брадва, Ваймс се затича.
— {m x-large}Да! Това е моята крава!{/m}
Граговете бяха зад пръстен от пазачи, свити в панически куп, но очите на Ваймс горяха и от щита му струяха пламъци. Едно джудже, което държеше пламъкохвъргачка, я пусна на земята и побягна.
— {m x-large}Уррраа, уррраа, денят е чудесен, защото намерих моята крава!{/m}
… и може би това, както казваха по-късно, реши изхода. Няма защита срещу разярен воин. Бяха се заклели да се бият до смърт, но не до _такава_ смърт. Най-бавните четирима пазачи паднаха под брадвата и меча, а останалите се пръснаха на всички страни.
И ето че Ваймс застана пред свитите стари джуджета, вдигнал оръжия над главата си…
И замря, олюлявайки се като статуя…
>
_Вечна нощ. А в нея — град, призрачен и реален само донякъде. Създанието се сви в просеката под надигащата се мъгла. Това не можеше да се случва!_
_И все пак се случваше. Улиците се бяха изпълнили с… неща. Животни! Птици! Променящи формата си! Пискащи и вряскащи! И на всичкото отгоре, извисяващо се над покривите, едно агънце бавно се клатеше напред-назад, трополейки по калдъръма…_
_А после с трясък се бяха спуснали решетките и създанието бе отхвърлено назад._
_Но беше толкова близо! Беше спасило съществото, проникваше, овладяваше го… а сега това…_
_В мрака, сред шума на неспирния дъжд, то долови звука от наближаващи стъпки._
_В мъглата се появи силует._
_Приближаваше се._
_Водата се стичаше по металния шлем и промазаната кожена наметка, докато фигурата спря и абсолютно равнодушно сви шепа пред лицето си да запали цигара._
_Когато клечката падна на калдъръма и угасна със свистене, фигурата запита:_
— _Какво си ти?_
_Създанието се размърда като стара риба в дълбок басейн. Беше прекалено уморено да бяга._
— _Аз съм Призоваващият мрак — каза го беззвучно, но ако имаше звук, щеше да е изсъскване. — Кой си ти?_
— _Аз съм Вардиянинът._
— _Те трябваше да убият семейството му! — Мракът се метна напред, но срещна преграда. — Помисли за убийствата, които извършиха! Кой си ти да ме спираш?_
— _Той ме създаде. __Quis custodiet ipsos custodes?__ Кой варди вардияните? Аз. Аз го вардя. Винаги. Няма да го накараш да убива заради теб._
— _Що за човек си създава собствен страж?_
— _Онзи, който се бои от мрака._
— _Така и трябва — със задоволство потвърди създанието._
— _Да. Но май ме разбираш накриво. Аз не съм тук да държа мрака настрана. Тук съм, за да го държа под око. — Разнесе се звън на метал, когато призрачният страж повдигна тъмен фенер и отвори капачето му. Оранжева светлина проряза чернотата. — Наричай ме… Вардещият мрак. Представи си колко силен трябва да съм._
_Призоваващият мрак отчаяно се отдръпна в уличката, но светлината го последва, изгаряйки го._
— _А сега — каза Вардиянинът — изчезни от града._
>
… докато падна под тежестта на върколака, скочил върху гърба му.
От челюстта на Ангуа се точеха лиги. Козината по гръбнака й бе настръхнала като трион. Устните й бяха извити вълнообразно назад. Ръмженето й идваше от дълбините на населена с духове пещера. Всичко това накуп подсказваше на всичко маймуноподобно, че едно помръдване означава смърт. И че неподвижността, бидейки също смърт, не означава незабавна, _моментална_ смърт, а опция за умната маймуна.
Ваймс не помръдна. Ръмженето сковаваше мускулите му. Ужасът бе добил пълен контрол.
_„Поздравявам те“_ — рече мисъл, която не беше негова, и той почувства внезапното отсъствие на нещо, което не бе забелязал. В тъмнината зад очите му някаква черна перка направи кръг и изчезна.